Ето къде са заточили 51 българи, разравяли гробове с ръце
На това място - старата крепост Мурзук в дълбокия либийски юг, са били заточени 51 българи, така наречените Солунски атентатори от 1903 г.
Днес, в деня на архивите, извадих да препрочета книгата "Солунският атентатъ и заточениците въ Фезанъ", писана по спомени на Павел Шатев - един от затворниците, който по-късно е сред създателите на Вътрешната македонска революционна организация (обединена).
Снимката е моя, правил съм я навремето, когато с приятели минахме по част от стъпките на българските каторжници из тия пущинаци в недрата на Сахара. Заточението в Мурзук е било много по-неприятно от това в Диарбекир или други части на Османската империя, защото всяка надежда за бягството била невъзможна.
Както Шатев сам описва, даже и в Сибир било по-добре. Ужасиите, които българите преживяват там, са разказани най-подробно, но има една част, която е смразяваща. Когато след години заточениците са амнистирани и ги пускат да си тръгнат, те не искат да го направят без тези свои побратими, които са умрели по време на каторгата и са погребани в пясъците край крепостта.
Ето дословно спомените на Павел Шатев: "Не можехме да се съгласим да напуснем тая страна, в която оставаха телата на умрелите ни другари. Ние бяхме свободни, но въпреки това умът, инстинктът ни влачеха към друго направление: как да изпълним дълга си, сиреч как да успеем да откраднем телата на другарите си. Те бяха още пресни, неразложени окончателно. Санитарната власт не допускаше това. Наказанието, предвидено в закона, беше голямо.
Но пред другарския дълг всякакво наказание немее, то е нищожно. Ние дебнехме момента как да изпълним тоя план и да вземем поне костите. Минаха се 1-2 седмици, а тая мисъл не излизаше от ума ни... Една вечер шест души от нас съвсем тайно отидохме при гробовете, поставихме двама-трима, за да пазят, а останалите - едни с ръце, други с дъски почнахме да разравяме пясъка, за да откриваме гробовете, да търсим телата на умрелите. Нощта беше ясна. Месецът ясно блестеше. Сенките на дърветата и стърчащите голи зидове на градските стени придаваха на местността тайнствен изглед. Пясъкът бе прехвърлен настрана. Появиха се телата, още неразложени - цели. Миризмата все повече се усилваше. Почувствахме силно зашеметяване. Пот бликаше от лицата ни. Пауза. Пак на работа. Телата по никой начин не можехме да задигнем, защото нямаше как и къде да ги укрием. Костите не можехме да приберем, защото те бяха още обвити с месо. Не оставаше освен да вземем черепите на умрелите. Завчас извадихме ножовете си, отсякохме главите... Утринта, след като ги нацапахме с йодоформ, ги поставихме в две тенекиени кутии, които херметически затворихме. Те бяха вече готови, а ние спокойни..." В книгата не се казва какво е станало с макабрения товар, но от други спомени на Шатев е известно, че една от главите - на Марко Бошнаков е предадена на родителите му в Охрид. Майката на Милан Арсов във Велес също получава главата му.
Самият Павел Шатев, преживял толкова много, ще стане жертва на идеята на Коминтерна за "македонска федерация". През 1949 г. заради твърденията си, че в Македония населението е с предимно българско самосъзнание, той е арестуван като потенциален неприятел на държавата и хвърлен в затвора в Битоля, където прекарва последните дни от живота си. Костите на неговите другари от каторгата във Фезан са все още някъде из пясъците на Сахара.