Васил Найденов: Години наред са отказвали от мое име поканите да правя концерти навън
Не е вярно, че не плащаме данъци, създава се погрешно впечатление. Оказа се дори, че по време на социализма са ни удържали близо 60% от доходите
- По повод 24 май Министерството на културата ви отличи със “Златен век” за изключителен принос в развитието и утвърждаването на българската национална идентичност. Честито за признанието, какво означава то за вас, г-н Найденов?
- Няма човек, който да не иска да бъде награден. Това означава, че все пак нещо си направил, признават те в държавата ти, красиво е. Едва ли някой би пренебрегнал наградите. Въпросът е доколко тези награди са лоялни спрямо нашите колеги. Много хора заслужават такива признания, в момента не се правя на Левски. Това са близо три поколения, които са работили в обединение “Музика”. И трябваше да уведомим Министерството на културата. Не за първи път говорим на тази тема - за това прословуто пенсиониране. Като стана въпрос за пенсионните права и някои журналисти обясняваха, че ние не плащаме данъци, това беше гадно и обидно. Не е вярно, че не плащаме данъци, създава се погрешно впечатление. Не само че плащаме, трябваше да бъда точен и се обадих на счетоводители, които изчислиха всичко. Оказа се, че по време на социализма, ние сме плащали близо 60% данък, което е доста. Един е бил през 1979 г., друг е бил през 1981 г. Наред с обичайните данъци е имало и такъв за съюз “Музикални дейци”, а ние не сме били негови членове, плащал съм и ергенски данък... Винаги съм работил с групи музиканти и се получаваше така, че на 35-ия концерт получавах по-малко пари от моите осветители, озвучители, носачи. Особено през последните години на обединение “Музика” беше станало много драстично. От тази гледна точка министърът постъпи лоялно, извини се и ни покани на среща. Цялата документация най-после е отишла в НОИ, а тя се движеше толкова години и беше в небитието, никой не можеше да разбере какво се случва. Много хора не дочакаха и починаха.
- Ваши колеги си отидоха в доста тежко положение.
- Богдана Карадочева събираше пари за Борето Гуджунов, за да можем да го вкараме да почине поне в болница. Имахме колеги, които даже нямаха пари да се изхранват. Много тъжна работа. И в световен план всеки не може да бъде Елтън Джон или Тина Търнър, Арета Франклин. И там не всички звезди оцеляват 20-30-50 години на сцената. На някои колеги артистичният живот не е продължил колкото на “Диана Експрес”, “Щурците”, Лили Иванова и т.н. И изведнъж тези хора, които са работили, имат семейства, се оказва, че на документи им
липсват едни 30
години от живота
и не могат да получават пенсия. Това звучи странно, ние не сме работили в някакви предприятия или организации. Става въпрос за обединение “Музика” и Концертна дирекция, които са директно под шапката на Министерството на културата, имаше огромен апарат от счетоводители, шефове, организатори... Беше много сериозно предприятие, но нещо се случи.
Трябваше отново да повдигна темата. Ние сме прави, струва ми се, че постъпих лоялно, и то не толкова към себе си, защото няма да забогатея от пенсията си, даже да ми бъде дадена. Още имам възможност да работя и да имам някаква прилични приходи. Но за моите колеги това трябваше да се случи, става въпрос за две поколения, които са ощетени. Надявам се министърът да успее да промени нещата, досега нищо не беше направено в тази посока.
- Вие и много ваши колеги сте правили доста концерти навън, предполагам, че и за това са ви удържани данъци.
- Точно това си говорехме със Силвия Кацарова, колко години сме работили в чужбина и какви приходи сме давали на Концертна дирекция във валута. Те също не бяха необлагаеми. А с концертите из България колко пари сме им докарали. Една от причините толкова късно да тръгна да правя концерти в Румъния, Русия, Чехия, да снимам в телевизиите в Германия е, че ме бяха предвидили да работя само в България. Явно бях доходоносен и удобен да пея тук и години наред са отказвали от мое име поканите да правя концерти навън. Разбрах за това в Букурещ и беше голям срам, още повече че бях единственият българин и имаше много соцзвезди, големи имена от ранга на Карел Гот. Шефът на “Ариа” - Букурещ ме попита пред всички защо толкова години отказвам да пея там. Отговорих, че няма такова нещо. А той вкара две секретарки, които започнаха да четат откази от мое име през годините – чупил съм крак, не съм желаел да замина, не съм доволен от парите, правя дългосвиреща плоча, какво ли не още... Доста се поизпотих, извиних се и казах, че е станала някаква грешка. Жалко е, но това е част от живота. Някои от нас можеше да имат друга съдба, можеше да се развият по различен начин, какво по-хубаво от това да не работиш само в България, дори в бившия соцлагер е предостатъчно.
Аз например съм се снимал много пъти в телевизии в Германия, но е било все за кратко време, за седмица.
А иначе добихме един страхотен тренинг да работим от 18 и от 20 часа като кинопрожекция. Имали сме даже по три концерта - от 16, 18 и от 20,30 часа. Затова и сега, като отида да пея три часа някъде, за мен това е нищо, макар и на тези години. Без да обиждам младото поколение, но изобщо нямат идея за тази работа. Те са предимно тв звезди и нямат опит.
- Нямат и тази сцена като вас, музикалният пазар днес е много различен. А и вие сте звезди от много години.
- Не става въпрос за звезди. Нашето поколение така ни третираха, че не можахме да усетим дали сме звезди. Никога не сме добивали самочувствието на звезда, като работиш непрекъснато и си златен ударник на труда, забравяш дали си звезда, или не си. Пък и аз не съм от този тип хора. Толкова професии има, които са достойни за уважение. Нашата просто е свързана с много хора и ти носи някаква популярност, както е при футболистите и артистите. Нормално е, това е спецификата на работата.
Но някои от нас
прекаляват в тази посока
да се правят на звезди. Играят малко селски театър, това е въпрос на възпитание.
- След извънредното положение животът започна отново да влиза в релси. Обсъждали ли сте варианти за открити сцени това лято?
- Заради пандемията отпаднаха много концерти. Бяха предплатени пет или шест такива в различни градове. Исках да върна парите, но организаторите казаха да изчакаме, а все пак не се знае кога ще може да се провеждат такива събития на закрито. Това, което искат да наложат - в зала да влизат 30% от публиката, няма да покрие разходите и хората, които го организират, няма да спечелят пари.
От друга страна, професията ни е такава, че около нас и до нас има много хора. Не става дума само ние да се пазим, а да се пази и публиката, дистанцията между всички е много малка.
Вече започнаха да се обаждат много хора, да предлагат различни варианти, трябва да видим как може да се осъществи, така че да е безопасно. По време на тази пандемия чух много млади хора да казват: “Това не се отнася за нас”. Този наивитет е страшничък. Не става въпрос само да пазиш себе си, но и околните. Надявам се да има някаква промяна, да се намери лек, това наистина е световен проблем.
- С два-три концерта на ден навремето случвало ли ви се е да ви пада гласът?
- Естествено, гърлото ми е оперирано на девет места, още докато бях войник. Човекът, който ме оперира тогава, ми каза, че никога вече няма да мога да пея на по-висок глас, като висок тенор. И наистина, гласът ми падна с два тона и половина. Има и лека дрезгавина, което пък е модерно. Хората се опитват да го постигнат нарочно, при мен е професионален дефект. (Смее се.) Освен това още от ученик съм полиалергичен, т.е. целогодишно имам проблем. Случвало се е да ми пада гласът, последният път беше по-миналата година, като бях в Лондон. Но чак такова чудо не ме беше сполетявало.
Изведнъж загубих
говор напълно
Залата беше разпродадена, аз съм вече там заедно с групата, трябва да направя концерта, няма друг вариант. Другите обикаляха да разглеждат града, а аз се затворих в хотела. Опитах се да преместя концерта, но нямаше как да се случи, залата си има графици. Моя позната, българка, дойде да ме види в хотела. Попитах я дали мога да намеря в тамошните аптеки бисептол, а тя отвърна, че без рецепта нищо не мога да взема. В следващия момент си отвори чантата и се оказа, че има нови опаковки бисептол. Наистина има необходими случайности. Беше чудо за мен. Как съм работил, аз си знам, но хората изобщо не усетиха, че нещо не е наред с гласа ми. Имал съм какви ли не ситуации, пял съм и с 39 градуса, но да не можеш да говориш, е страшно.
- В “Като две капки вода” пяхте с Фики, когато той трябваше да имитира вас. Как дойде поканата?
- Познавам се с баща му. Няколко пъти сме се срещали и сме работили заедно, винаги е бил много уважителен. Преди около година ме запозна със сина си, Фики е изключително възпитано момче. В това отношение младите трябва да вземат уроци от него. Помоли ме да му помогна за участието в “Капките”, искаше да види как пея тази песен и една цяла вечер репетирахме у тях. Той е прекрасен певец, изключително грамотен е, учил е в музикална гимназия и му личи, знае цялата терминология, плюс това е кадърен. Много малко изпълнители могат да превключват така и да минават бързо от попфолк към поп и да пеят стилово добре. Той явно го може и го доказа. Гледах едно от първите му участия – като Стиви Уондър, наистина представянето му беше като две капки вода, беше страхотен. Имам претенции, че познавам Стиви Уондър много добре като изпълнител и мога да кажа, че в България малцина могат да го имитират така. Никак не е лесен.
- Преди време се изказвахте доста остро срещу попфолка, през последните години сякаш сте променили мнението си. Защо?
- Години наред в най-силните периоди на попфолка съм го плюл, имам дисертация по темата. (Смее се.) Но явно не съм бил прав, и то не само заради Фики, има и други хора, които доказаха, че имат музикална култура. Някои от тях, за да се препитават или по ред други причини, предполагам материални, са преминали в нещо, което беше изключително доходоносно, подходили са практично. Фики сега иска да започне да пее и друга музика. Това е много хубаво, така ще си разшири диапазона и като публика. Говорих със Стефан Димитров евентуално да му напише песен.
- Следите ли новите изпълнители, имали ли сте желание да им предадете от опита си?
- Те имат изумително самочувствие, както казва и Лили Иванова. Пак е въпрос на манталитет, къде си израснал, много от тях се раждат тотални звезди. Но и те не са виновни, защото
излизат от тези тв модули,
които са доста лъжовни
В тях има прекрасно осветление, прекрасен балет, страхотен звук, всичко е много докарано. И младите изпълнители си въобразяват, че нашата професия е именно това, но нещата не стоят точно така. В един момент, когато трябва да излезеш на пазара, освен че трябва да бъдеш поканен, харесван и търсен, трябва да намериш и екип от хора, на които да плащаш, да поддържаш всичко това, което е много тежкотоварно, материално, проблемно... И изведнъж се оказва, че нещата са значително по-сложни. Докато те свикват с тази работа, правят една-две песни, някой го продуцира, правят клип, но няма нищо общо с това, което ще им се случи след две-три години. Животът обикновено ги приземява, за съжаление. Между тях има и кадърни хора, но общо взето, звучи грозно, но нещата вървят на еднодневки. Наблюдават това, което се харесва по MTV, изпълняват песнички като папагали. Не че се правя на патриот, но забравят, че живеят на тази географска ширина. Не казвам, че трябва да пеят маанета или само балкански мелодийки, но не бива да бъдат “като”. Защото този, когото копират, е жив, аз ако искам такава музика, ще гледам него, а не тях. Не трябва да се правят и такива аранжименти. Много от английските стилове са студени, различни от натюрела на българина като усещане.
Това е погрешна политика на разни хора, които гледат търговията в нещата, като че ли подготвят изпълнителите само за ресторант. С този модел на пеене и танцуване в чужбина можеш да имаш ангажимент в един не много високоплатен ресторант и да имитираш еди-кого си.
Няма нищо индивидуално
Това в момента е голям проблем. Ако съм практичен, ще е по-добре да си мълча, но предпочитам да казвам това, което мисля. Който разбрал, разбрал... Не го правя с лошо чувство, а с добро.
На Евровизия например, правят много груба грешка. Следят кой и с какво е спечелил и създават поредната песничка “като”. Преди броени дни гледах концерта на конкурса. Португалците си пееха на техния език. Като чуеш песента, веднага усещаш, че това е португалска атмосфера. Моментално се създава усещането за тяхната държава.
- В момента е модерно да се пее по един определен начин и всички се опитват да го следват.
- Ако някои от тези момичета и момчета, които се учат да пеят, решат да продължат да се развиват професионално, ще трябва да отидат при композитор. Дай боже да е кадърен и да не е от тези, измислените, които само щракат с компютри и правят “като”, все едно решават кръстословица, една автоматика, която не топли. Ако бъдещият изпълнител уцели с правилния човек, който ще му напише хубава песен, след това трябва да я усети, какво да промени в нея, какви вокали да направи. Дори, ако се налага, да промени част от текста, част от мелодията. Трябва да е музикант, който е и сътворец и тогава хората ще му повярват. Но напоследък тези неща не се случват и това е причината да се пеят подобни песни на Евровизия, които са кухи, нямат атмосфера, не носят нищо лично. А хората имат нужда от емоция. Ето в световен план, за да има емоция, в тези компютри добавят жив инструмент. Тази роботизация и без това твърде много е навлязла в живота ни. Като отидем на концерт, имаме нужда от топлина, слушайки дадена песен, да си кажем: “А, и на мен същото ми се случи. И аз съм обичал по същия начин. Страдал съм така.” Днес се пропуска този момент. Иначе го играят много сериозни, с такова самочувствие говорят за музиката, а губят най-важното - артистичност. Трябва да боравят с емоция.