Хлапето
Александър Гигов от Sportal.bg в предизвикателството на Българската асоциация на спортните журналисти "Моят любим спортен момент".
Когато повече от три десетилетия си битувал в занаята (разбирай спортната журналистика), няма как да се опазиш от сантименти и емоции.
Но не е само лудата професия.
Днес може да видите стилен, даже бих казал луксозен за българските стандарти парк до стадион „Огоста“ в Монтана. Ремонтираха пространството с пари от Европа и дори общината вечер заключва портите му. Не копират Ню Йорк, правят го заради прозаична, типично българска, битова причина.
Само допреди година на входа на стадиона имаше поляна с маломерно футболно игрище. Беше част от стария парк и на него тренираха детските отбори десетилетия наред. По-старите жители на този град сигурно си спомнят, че тук в края на 60-те години на миналия век, в малка клетка, живееше огромен лъв. Напук на всички правила за отглеждане на животни, а ако сте гледали кадри от панаири преди стотина години, ще разберете за какво иде реч. Лъвът със странното име Боян обаче винаги стоеше гордо, гледаше някак презрително над тълпата зяпачи. Или може би на нас, децата, тогава ни се е струвало така. Ала в тихите летни нощи неговият рев ехтеше на километри. И го чувахме.
През лятото на 1989, на метри от разрушената вече клетка на Боян, провеждах едно от първите си занимания като футболен треньор с момчета от детските отбори на „Септемврийска слава“. Новобранец в професията, зареден с прекалено много наивна амбиция и още толкова илюзии. Малчуганите бяха страхотни и ако има нещо, за което съжалявам, е, че повечето от тях не се реализираха в професионалния футбол. Промените, настъпили няколко месеца по-късно, трябваше да ги пратят в различна орбита, а реалностите се оказаха други...
Един ден на поляната дойде Альоша, местен футболен майстор. Беше от махалата, невероятен играч за онези години в „Б“ група, отказал на отбори от първата лига. Нещо странно тогава. Подписвам се, че в момента няма играч в ebetЛига, който да „гали“ топката като Альоша. И той води големия си син на тренировка. Напористо момче, което се оказва просто футболен уникат. С две години по-малък, но с години по-амбициозен и нахъсан. Вкарва повече голове на тренировка, но не спазва треньорски заръки, страда, когато неговата правда е нарушена. Ядосва се, спира играта, застава на вратата и е по-добър от вратарите, идват мачовете и пак е сърдит. Не е титуляр, защото е по-малък. В поредната среща влиза резерва намусен, а тревата на терена е висока колкото него. Той пък за десет минути реализира два гола. Ей така...
После пътищата ни се разделиха. Момчето играеше футбол все по-добре, а аз дерзаех (уф) на вестникарския фронт. В онези шантави начални години на прехода. А един ден на редакционната врата се появи Альоша. Отново. Вървяхме дълго, пушейки, по „Патриарха“, защото бе изникнал казус. Момчето вече имаше договор с един от новите богати клубове на България, ала бяха дошли да го искат Пената и Емо Данчев с оферта от ЦСКА. Бащиното сърце, което разбира от футбол, беше решило и все пак искаше друго мнение.
Няколко седмици по-късно, през януари, пред пет-шест журналисти и десетина запалянковци, бай Добри плисна вода с менчето за първата тренировка на "червените". Имам чувството, че толкова голям сняг в София не е падал от тогава и Георги Василев проведе заниманието в балона на „Армията“. Същото съоръжение, което се срути на 12 февруари 2012 година... Тренировката бе първата за онази година. С две голобради момчета в кюшето. Едно от Монтана и едно от Враца (Мартин Петров).
Много от капацитетите с ветеранско "червено" минало (някои се въртят в Борисовата градина и до днес) ги отписаха на момента. Може би без един. Стратега по-късно се върна на кормилото на ЦСКА и така промени съдбата - не само на двамата армейски новобранци от онзи зимен ден. Просто Димитър Душков Пенев сътвори поредния си гениален футболен ход. Питал съм го защо налага на този пост хлапето, спорил съм разпалено с треньор №1 на ХХ век у нас, а той по неговия си си начин само ми каза: „Защото трябва да играе. Да бъде на терена“. Пената се оказа прав. Както винаги.
След време хлапето изригна с уникален мач на вече добре познатия си стадион „Българска армия“. Срещу Англия на Кевин Кийгън и Алън Шиърър. Игра като гросмайстор пред погледа на объркания от хаотичната организация на двубоя гений Йохан Кройф. Това бе последна среща на Христо Стоичков като национал.
Хлапето бе вече на 20 години, но стана мъж на Острова. Първо в Шотландия, след това и в Англия.
А моментът, който трябваше да споделя с вас? Като репортер отразявах мач в Бирмингам. Влизам в коридора към съблекалните на „Вила Парк“ (тогава нашего брата все още имаше достъп до повечето помещения в деня преди всеки сблъсък от турнирите на Стария континент). Чувството е странно, защото спомените се преплитаха в главата ми. Уж разглеждам фотографии от историята на клуб, станал и носител на КЕШ преди време. Не виждах обаче снимките. Тъй като една от звездите на този тим бе... хлапето.
Надникнах в съблекалнята на домакините, екипите бяха подредени. Два – по един за всяко полувреме, но с една капитанска лента. В следващите сезони лентата с неговото име. Някак странно е да извървиш крачките от съблекалнята до терена, през тунела, със спомена за игрището с високата трева в онова селце до Монтана. Там, където юношите на „Септемврийска слава“ играеха навремето.
На другия ден след мача бях в ограденото пространство, където футболистите говорят с представители на медиите. Чакам с поглед към съблекалните на „Вила Парк“. Нищо, че хлапето не говореше с български журналисти. И имаше право тогава. Но аз стоях просто, за да го видя. Накрая тръгна по килима. С елегантен костюм, сак на рамо и любезно търпелив към вниманието на местните репортери и десетките фенове.
Погледът и чаровната усмивка, които зърнах в дъждовната британска вечер – това е моят момент!
В онзи миг се сетих за Боян, лъвът. Погледът на хлапето и до ден днешен е лъвски. Стилиян Петров изигра 106 мача за България, ала те не са най-важното. Стилиян Петров след това спечели най-голямата житейска битка!
Днес Стенли и съпругата му Паулина помагат на десетки хора в нужда. Помагат на борещи се и те да станат победители в най-важния мач за всеки човек. Даряват сила, надежда, любов... Скромно и тихо. Но нещо велико.