Хора умрели от мъка заради залята преди години църква, която изплува от язовир “Огоста”
Доброволци от Монтана и околностите искат да възстановят храма
Най-топлият и сух януари, откакто се води статистика - това казват синоптици и метеоролози за първия месец на 2020-а.
Драстичният спад на нивото на язовирите у нас докара главоболие и на политици, и на хората, които вече живеят на режим. Но докато в Перник например са готови за протест при всяка дума за безводието, жителите на Монтана се радват, че от водите на язовир “Огоста” “изплува” камбанарията на стара черква. Това се случи и миналата година, когато заради суша се оголи дъното на язовира. Разкриха се различни гледки, едновременно зловещи и вълнуващи.
Мнозина се дивят
пред останките
на стария храм
“Свето Възнесение Господне”.
“Искаме да идваме тук за молитва в този божи храм, оцелял като по чудо. Някаква мистерия витае, има нещо тук - навремето дори багерите са спрели и не са разрушили стените на храма. Свещено е това място. Не са посмели да бутнат църквата.”
Това разказват доброволци от Монтана, които почистиха храстите и бурените около руините. Да върнат достолепието нa “Свето Възнесение Господне” на потопеното село Живовци, ги вдъхновил краеведът Димитър Церовски. Дали са само шепа хора - бъдещето ще покаже.
“Така се запалих след разходката до изплувалата църква,че изгледах целия филм “Последно лято”. Търся знаците и следите от миналото, любопитно е и да изпращаш залеза на слънцето”, казва Павлинка Тодорова от Монтана.
Църквата е била част от потопеното заради язовира село Живовци, което заедно със съседното Калиманица - родното място на Йордан Радичков, са изселени.
Язовирът е
строен в
продължение
на 20 г.
и е открит тържествено през 1987 г. Той събира водите на 3 реки - Огоста, Бързия и Златица, и е 4-и по площ и втори по обем язовир в страната. Намира се на 600 метра югозападно от покрайнините на Монтана и на 60 метра над нивото на града.
Още недовършен, е открит, за да се изпълни социалистическият план за хидрогиганта.
“Мистичната опустошена църква е била паметник на българската възрожденска архитектура. Построена е през 1858 г. от майстор Георги Йованов от село Росомач, близо до Пирот. Той е ученик на Лило, основоположник на една от най-значимите възрожденски строителни школи - Славинската. Лило е известен още с възобновяването на Лопушанския манастир. Това разказва Димитър Церовски и показва къде са били бащиният му дом, нивите. Според историци градежът започнал по- рано, но бил спрян, защото нямал ферман от султана.
След изселването на Живовци църквата е заличена от списъка на паметниците на културата. Това, което е останало, са голямата камбана, царските двери и вдовишкият трон, които са в Лопушанския манастир. Иконите през 1975 г. са пренесени във Видин.
В “Свето Възнесение Госпонде” кипял живот - венчавки, кръщенета, освещавали курбани за християните.
Там са били
опелата
и на 50 души,
умрели от мъка, след като се разчуло за построяването на язовира, разказва Церовски. Той припомня кои попове са служили още от турско време - поп Петко, след него Тодор, Трендафил Николов, Димитър Семов. Последен умира поп Георги Луканов през 1949 г.
“Той бил почтен човек и милеел за черквата и селяните”, хвали се неговият внук - 92-годишният д-р физиотерапевт Георги Георгиев. До 1968 г. са идвали свещеници от тогавашния Михайловград. Иван и Анастас Златанови са създали иконостаса. След построяването на язовира църквата на Живовци остава на брега.
Селото имало плодородни земи и трудолюбивите му жители си произвеждали всичко. Освен това местните се хвалели с 4 воденици - тук идвали хора и от съседните села, 3 вършачки, станция за промиване на злато, люпилня за пилета, кметство, 5 духови музики за добро и лошо, църква, читалище, забавачница, скотовъден обор, консервна работилница, фурна, кръчма. Улиците не били кални, а с калдъръм. През 1959 г. се заговорило за строителството на язовира като задача от социалистическия план. Тогава селото постепенно замира. Хората униват, живеят с тъга.
Турски документи доказват, че Живовци е съществувало отпреди османската власт. В тях то е отбелязано в началото на владичеството през 1453 г. с 50 домакинства. Записано е и в турски документи от 1576 г. като с. Живувча.
За произхода
на името
има и легенда,
според която честите преселвания на жителите в околностите на последното селище като резултат от набезите и грабежите на татари, турци и черкези, след окончателното им преселване са се възприемали като оцелелите, останалите живи, живите - Живовци.
Около средата на XIX век Живовци е имало килийно училище, открито през 1850 г. То се помещавало във вкопана сграда, учител бил Качо Станков, по-късно станал депутат.
Заможно село било Живовци, хората живеели щастливо, докато го погълнала “голямата вода”, разказват жителите му, които сега са в Живовския квартал в Монтана.
Днес църквата е изкорубена. Запазени са два гроба на мъж и жена от стар чорбаджийски род, допринесли за развитието на храма - това са прабабата и прадядото на д-р Петьо Иванов, известен лекар от Монтана.
Краеведът Церовски разказва и две странни случки. Едната е за майстора на камбанарията - с него се пошегувал минувач за кого ли най-напред ще удари за кончината му. Станало така, че зевзекът отишъл на зеленчуковата градина да полива, негов съсед хванал водата и не я пускал. Двамата се скарали и се сбили. Другият се разлютил и го ударил с мотиката, паднал и издъхнал на място.
В другата случка бременната Спаса отишла да бере коприва в църковния двор и когато се навела, чула скърцане на портата. Някой минал изневиделица, тя се изправила и
видяла портата
и една зловеща
ръка. Така
се стреснала,
че родила
преждевременно щерка си Камена. “Това е била моята прабаба”, добавя Димитър Церовски.
Около църквата са запазени стари надгробни паметници и един оброк, недокоснати от времето. Гробището било над черквата, а след години било превърнато в опитно поле на училището.
През 1945-1946 г. тук е идвал Елин Пелин. Заедно с писателя от Живовци Иван Давидков и Асен Босев изнесли литературно четене в училището. Сред местните се говори и че е идвал и цар Борис Трети. Бил заедно с учителя пенсионер Гаврил Иванов, убит по-късно на 9 септември 1944 г. като “враг на народа”. Нямало специален повод за посещението на царя, той се отбивал при своя най-близък приятел и ловджия Гаврил или просто обичал да скита из страната по различни краища.
Сега в Монтана е създаден инициативен комитет за възраждане на черквата “Свето Възнесение Господне”. Ентусиастите положиха след дълги години на немара икони и свещници и така направиха с подръчни средства импровизиран олтар за молитви.
В наши дни -
в топлите дни
на януари,
над 300 души
посетили
тайнствената
черква
“Имаме подкрепата на областния управител на Монтана Росен Белчев и на архимандрит Антим, протосингел на Видинска митрополия”, увери Церовски. След Великден потомъкът д-р Петьо Иванов ще даде курбан до полуразрушената църква. Ще открият и дарителска сметка за набиране на средства за възстановяване на храма, обнадеждени са миряните и любопитните посетители от близо и далеч.