Професорка нарече България "Третия свят". Дъщерята на Нейнски я опроверга
Нина Михайлова фон Руп тръгва от ваканциите при баба си в Сухиндол, минава през архитектурния елит на Милано и Ню Йорк, за да стигне до домовете на богатите фамилии в Европа и до любовта, която среща в Португалия
В Милано я познават като Нина фон Руп - архитект с усет към лукса, детайла и красотата, и като жена, която проектира пространства за заможни и влиятелни фамилии в Италия и Европа.
В София обаче тя дълго време е просто “дъщерята на Надежда Михайлова”. Историята на Нина всъщност е историята на умно и красиво момиче, което напуска България едва на 18 години, влиза в едно от най-трудните архитектурни училища в Европа, сблъсква се с предразсъдъци по пътя си и в крайна сметка изгражда собствено студио, международна кариера и живот между Милано, Лисабон и София.
Нина е родена и израснала в София в семейство, което попада под светлината на прожекторите още през 90-те години. Майка ѝ - Надежда Михайлова тогава, днес Нейнски, е едно от най-разпознаваемите лица на българската политика, бивш външен министър и символ на бурните години на прехода.
“Майка ми често отсъстваше, но ние я подкрепяхме,
защото разбирахме, че работата ѝ е важна за страната”, разказва Нина пред “24 часа” по телефона. Всъщност детството ѝ прилича на онези почти забравени български лета от 90-те - игри навън до тъмно и ваканции при бабите. Едната ѝ баба е свързана със Сухиндол и летата там остават сред най-силните ѝ спомени. Нина и по-голямата ѝ сестра Виолета са кръстени на своите баби.
“Бяхме много близки с тях. Тогава времената бяха такива - децата растяха с бабите и дядовците си”, спомня си Нина. Днес тя говори за онова време без компютри и социални мрежи почти с носталгия. “Когато на едно дете му стане скучно, започва да работи въображението му”, казва тя.
Може би именно тогава се заражда въображението, което по-късно ще я отведе в света на архитектурата. В четвърти клас Нина влиза в Италианския лицей в София - решение, което променя живота ѝ изцяло. Там тя не само научава езика, но и се потапя в култура, начин на мислене и естетика, които години по-късно ще определят професионалната ѝ философия.
Завършва с българска и италианска диплома,
което по онова време отваря директен път към университетите в Италия.
Докато повечето ѝ съученици мечтаят да учат икономика в миланския “Бокони”, Нина вече знае точно какво иска. На 16 започва да ходи на уроци по рисуване и решава, че ще учи архитектура. “Италия е меката на архитектурата и дизайна”, казва тя. По това време Политехническият университет в Милано все още е почти непознат за източноевропейците. Почти никой от България не кандидатства там.
През 2006 г. Нина заминава за Милано. България все още не е член на ЕС и бюрокрацията е тежка. Приемният изпит в “Политекнико” е доста труден и е на италиански език - с математика, логика, история и рисуване. “Говорех италиански, но училищен. После се сблъсках с истинските италианци, които говорят много бързо и използват жаргон”, смее се тя днес. “Да уча архитектура на италиански език, беше голямо предизвикателство, особено в първите месеци, защото за много кратко време трябваше едновременно да свикна както с темпото на преподаване, така и със специфичния професионален език.”
В Милано Нина за първи път е далеч от семейството си. В курс от над 200 души чужденките са само три - две българки и едно момиче от Сърбия. “Гледаха ни странно. Фамилиите ни звучаха необичайно”, спомня си Нина.
Един от най-обидните и запомнящи се моменти е по време на лекция,
когато преподавателка нарича България “Третия свят” пред целия курс. След лекцията Нина я конфронтира директно. “Казах ѝ, че държави от Третия свят не ги приемат в ЕС и че някои части на Италия изглеждат по-близо до Третия свят, отколкото България.”
Професорката се смущава, а Нина осъзнава колко силно чувство за справедливост и достойнство носи в себе си.
Постепенно архитектурата напълно завладява младата българка. Тя записва магистратура на английски, защото иска да разшири хоризонтите си и да се срещне с хора от цял свят. Така попада при професор Оливиеро Годи, когото описва като визионер, работил с легендарната Заха Хадид, световната звезда на архитектурата, починала през 2016 г. Под негово влияние Нина започва да възприема архитектурата в много по-широка, визионерска и философска перспектива. Тя още помни как Годи кара студентите си да проектират разпределение на апартамент, без да използват стени. Работи изцяло дигитално във време, когато това все още е революционно.
Дипломният проект на Нина е футуристичният “Аеротрополис”
- предложение за третия мост на Истанбул, което предизвиква бурни дебати в университета. Проектът представлява мост-град с летище на най-високото ниво, магистрали, пешеходни зони и многофункционална инфраструктура. Нина завършва с най-висока оценка.
След дипломирането си българката става асистент на Годи и започва да води лекции и упражнения в курс по архитектурно проектиране в Политехническия университет. В същото време преминава стаж в студиото на Стефано Боери - архитекта, станал световноизвестен с “Вертикалната гора” в Милано. Работейки по множество мащабни урбанистични и обществени конкурси за Боери, тя научава какво наистина означават големият мащаб и глобалното мислене.
Но големият скок в неизвестното тепърва предстои. През 2013 г. Нина получава предложение да замине за Ню Йорк. Швейцарски архитект търси хора за студиото си. Нина е едва на 26 г. и първоначално се колебае, но после си казва: “Това е центърът на света, не мога да откажа.”
В Ню Йорк попада в напълно различна вселена. Ако при италианската школа архитектурата е дълбоко свързана и интегрирана с историята и културата, американците подхождат към нея с почти монументално мислене.
“В Милано ни учеха, че всяко решение трябва да има поне три добри причини зад себе си”, обяснява тя. Архитектът, за когото работи, заминава за месец и пита Нина дали може временно да води университетските му занятия. 26-годишната българка остава сама пред студентите и се справя.
След Ню Йорк обаче тя осъзнава, че душата ѝ принадлежи на Европа
Връща се в Милано и започва работа в студиото на многократно награждавания британски архитект Дейвид Чипърфийлд - едно от най-престижните имена в световната архитектура. Там дисциплината и педантичността граничат с фанатизъм.
“Аз съм левичарка и помня как при посещенията на Чипърфийлд всички лампи в офиса задължително трябваше да бъдат обърнати в една посока. Това често затрудняваше скицирането ми, защото светлината падаше от грешната страна”, разказва Нина. Имало дори списък как трябва да бъдат подредени вещите на всяко бюро. Освен по множество световно разпознаваеми конкурси, като музея в Сидни, тя работи и по глобални дизайнерски концепции за италиански луксозни модни марки като Valentino, Versace и Dsquared. Натоварването е жестоко, не ѝ остава почти никакво време за сън, но именно там тя се превръща в истински педант по отношение на детайла.
Следват години в друго миланско студио, където попада след случайна среща в кафене в парка. Непозната жена я наблюдава дълго, после сяда до нея и започва разговор, който е почти като интервю. Оказва се представителка на старо миланско семейство с контакти в света на модата и дизайна. Предлага ѝ работа. Нина приема и попада в малък, но изключително ефективен екип - тя поема цялостното проектиране, друг се занимава с техническата част, трети прави визуализациите. Работят по луксозни проекти в Европа и Близкия изток. Всичко върви прекрасно, докато отношенията с шефката не започват да се обтягат.
Повратният момент е, когато Нина научава, че баба ѝ е починала
Трябва спешно да замине за България за погребението, но вместо съчувствие среща неразбиране. Шефката настоява първо да замине в командировка за Кувейт. “Това ме пречупи”, признава тя. Тогава до нея вече е мъжът, който скоро ще стане неин съпруг - Рафаел. Именно той е човекът, който ѝ казва: “Не е ли време да създадеш твое собствено студио?”
Така през 2017 г. се ражда MIARCH Studio. Името идва от съчетанието между architecture и Милано - града, изиграл водеща роля в живота на Нина и чиято първа сричка съвпада с първата сричка на фамилията Михайлова. Студиото започва работа от Милано, но бързо започва да работи и в София, а след това се разраства и към други части на Италия, Германия, Нидерландия и други държави. “Работата и опитът ме срещнаха с много хора по света. Където и да правя проект, винаги има някой архитект в конкретната държава, който може да съдейства за изпълнението. Успях да създам голяма мрежа от надеждни специалисти и това ми позволява да нямам ограничения относно локацията”.
Работи основно по луксозни жилищни имоти. За клиенти търси хора с отношение към красотата. “Аз се храня с красота”, признава тя.
Именно тук тя усеща най-силно контраста между България и Италия. “В Италия дизайнът сякаш е естествена част от ежедневието, докато в България хората са склонни да поставят практичността на първо място: Просто начинът на мислене е различен”. Според Нина естетиката е много по-дълбоко заложена в италианската култура. “Въпреки това се радвам да виждам, че все повече хора в България започват да оценяват баланса между красота и функция. За мен доброто пространство трябва да отчита как средата влияе психически и емоционално на хората отвъд чисто функционалните и практични аспекти.”
“В Италия никой не се намесва в креативния процес, след като професионалистът вече е разбрал нуждите и желанията на клиента. Българите, напротив, често искат лично и активно участие в проектирането на домовете си, често от недоверие към професионалиста”, отчита разликите тя. Но добавя: “Смятам, че открих ниша от клиенти в България, които се доверяват на способността ми да материализирам тяхната визия и разбират какво всъщност означава италианският дизайн - прецизността в детайла и вниманието към естетиката.”
Вярва, че София има огромен потенциал. Когато се разхожда из града със съпруга си, двамата често спират пред исторически сгради. “Виж колко е красиво”, казва той. “Колко красиво би било историческото и културното ни наследство да бъде съхранено и да заблести отново”, отвръща тя.
Днес животът ѝ е непрекъснато пътуване
Малко София, малко Лисабон, малко Милано. Рафаел, с когото се женят през 2022 г., работи в семейния бизнес за бяла техника, а семейството му развива и благотворителната организация Mary’s Meals, която изхранва деца в Африка и бивши португалски колонии.
“И до ден днешен не мога да кажа, че сме взели решение къде искаме да се установим”. Нина още помни “тежестта” на фамилията си в България. Признава, че много се е чудила дали хората я харесват заради нея самата, или защото е дъщерята на Надежда Михайлова. Затова Италия остава толкова важна за нея. Там всичко е постигнала сама. “Имам страшно силна връзка с Италия и тя никога не е прекъсвала. Знам, че там нямаме семейство и когато един ден със съпруга ми имаме деца, това ще е фактор. Но Италия ме кара да се чувствам много щастлива и свободна. И затова оставям бъдещето отворено”.