Виво от ансамбъл "Пирин" не можа да се върне на сцената (Снимки)
- Велислав Шушков вярваше, че ще се оправи, и не спря да мечтае до последния си миг
- Танцьорът с голямо сърце, който винаги омагьосваше публиката
Изключително добър, много щедър и винаги готов да помогне на всекиго, такъв беше Велислав - един от най-добрите танцьори от ансамбъл "Пирин", който почина внезапно.
Въпреки изумителния си ръст, леко грубото лице и мъжествения си глас, Виво, както го наричат близките и приятелите, всъщност беше един много внимателен и фин човек.
"Няма да им се даваш" с тези думи посрещна 19-годишната току-що завършила танцьорка Калина
Усмихнат, много приветлив и винаги готов да я успокои, до последната репетиция на която се видяха те двамата, никога не позволяваше да се отказва, да плаче или да спира да вярва в тяхната обща мечта – танците.
Велислав Шушков – Виво е от село Кремен, Благоевградска област. Израснал е в Балкана и това си е личало отдалеч - висок и здрав мъж. Неговата майка сподели пред "24 часа-168 истории" , че от малък е имал походката и стойката на танцьор.
"Започна да танцува на 6 годинки в Благоевград, а след казармата с изпит го приеха в ансамбъл "Пирин". Той винаги е бил скромно момче и не вярваше, че ще го вземат. Не искаше и аз да говоря с мои познати в общината, защото държеше да го приемат само и единствено заради таланта му. Звънна ми след кастинга и ми каза: "Ами, мамо, взеха ме. Чух името Велислав, не ми казаха фамилията, ама май съм аз". До последния си ден той гледаше записи на танци и много го болеше, че повече няма да може танцува. Танците наистина бяха най-голямата му любов."
Така започва неговата кариера в ансамбъла. Почва работа там почти по едно и също време с Николай Манчев, с когото по-късно стават много близки приятели. Ето какво каза той пред "24 часа-168 истории" за Виво:
"Започнахме заедно в "Пирин". Когато и двамата сте новобранци и нищо не знаете, притеснявате се и сами учите танците и комбинациите, сприятеляването се случва почти веднага. Няма да забравя как в ансамбъла се шегувахме и казвахме на ниските мъже "децата", а на високите "мъжете".
Ами Виво си беше наистина мъж. Като застане в центъра на редицата, а ако си вдигне и двете ръце,
все едно наистина Пирин планина се разкрива пред теб
Знаеш, че новите танцьори, които влизат в ансамбъла, идват доста притеснени и изплашени от по-възрастните и със стаж колеги и това, че ние с Виво бяхме рамо до рамо в този момент много ни помогна.
Винаги си подавахме ръка един на друг – ако единият нещо е забравил от танца, другият се опитва да му покаже и припомни... и до някаква степен това сложи и основите на нашето толкова здраво приятелство, което продължи през годините. Аз винаги бях там, за да му помогна, както и той на мен и така беше и до последния му ден."
Николай Манчев разказва, че първият път, в който с Виво усетили, че вече наистина са артисти в ансамбъл "Пирин", е свързан с една забавна история. Били в Русия за първото си турне и седнали да хапнат в една столова. Сервирали им някакъв изключително безвкусен ориз, а имало само една солница. Дошла им гениалната идея да изсипят солта и да напълнят захар в солницата. Разбира се, двамата първо си посолили ориза, но останалата част от ансамбъла май така и не разбрала, че на тях двамата дължат подсладения обяд... От това турне насам с Виво винаги спели в една стая, което хич не било толкова забавно за Николай. "Ние с Виво сме много различни.
Той винаги беше душата на компанията, човекът, който сплотява хората
и организира купона а аз обичах да си почивам и да си лягам сравнително рано- продължава разказа си Николай Манчев. - Изникваха спорове понякога, защото винаги събиранията по турнетата и пътуванията се случваха в нашата стая, а на мен колкото ми беше приятно, толкова ми беше и неприятно.
Той можеше да изкара три денонощия, без да спи, а аз на това темпо нямаше как да се съглася
И така на едно от поредните събирания на турне му казах: "Вивчо, не знам какво ще ги правиш тези хора, но максимум до 1,00 - 2,00 часа да си ги изпратил по стаите." Дойдоха хората, забавлявахме се няколко часа, на мен видимо вече ми се доспа и няма да забравя думите му: "Домакине, давай да си лягаме вече, че май на гостите им се спи". Такъв беше Виво, на външен вид висок, леко заплашителен мъж, а в същото време много внимателен и съобразителен. Толкова добър човек, никога не е направил на никого лошо, аз не познавам колега или колежка, които могат да кажат нещо лошо за него. И като танцьор, и като човек.
Велислав Шушков винаги е усмихнат и позитивен. В залата, на сцената, навсякъде. Може би най-любимият му танц е "Мъже от Тракия" на Тодор Бекирски. Много му отиваше да го играе. Но нашият общ любим танц е "Ергенаши", в който бяхме солисти заедно. Винаги много забавлявахме публиката и помежду ни имаше закачка. Не ни се налагаше да влизаме толкова в роля, защото просто двама приятели се забавлявахме на сцената."
Всеки колега, приятел и близък на Виво си прилича по едно – когато говори за него, винаги се усмихва. Бистра Бельова, която е един от най-опитните артисти в ансамбъл "Пирин" и негова семейна приятелка, ни разказа още една забавна история с Виво.
"Преди години ние със съпруга ми и Виво бяхме много близки семейни приятели. Ходехме си на гости, събирахме се често, празнувахме заедно. Имаше едно истинско, топло приятелство помежду ни – от онези, които не се губят с времето. Спомням си как веднъж, на едно от тези гостувания, решихме, че ще
изкачваме връх "Пирин". Виво, нали е човек от Балкана – планината му е в кръвта. Тръгнахме нагоре, а той през цялото време разказваше.
Беше много начетен, знаеше какво ли не – за местността, за билките, за старите пътеки, за хората от този край. Слушахме го и се удивлявахме. По едно време спира и ми казва: "Бибо, виж сега, под тоя камък планинарите, дето минават оттук, са оставили ракия." Ние, естествено, му се смеем. А той вдига камъка – и наистина отдолу има шише ракия. Голям смях падна.
И така, докато стигнем горе, под още няколко камъка "намираше" по нещо. Накрая се шегувахме, че цялата ракия на планинарите обра по пътя. Качихме се на върха, седнахме, гледахме гледката... Беше от онези моменти, които остават в сърцето. И последния път, когато се видяхме, му казах: "Айде, като се оправиш, пак ще го качим тоя връх.
Пак ще седнем горе и ще гледаме тази хубава гледка. Такъв беше Виво – отзивчив, забавен, много комуникативен. И винаги усмихнат
Друга негова колежка и много близка приятелка от ансамбъл "Пирин" Мария Янева сподели пред "24 часа-168 истории": "Когато Виво дойде в ансамбъл "Пирин" – а това беше преди повече от 25 години – беше едно много притеснително, леко объркано момче. Честно казано, и танцовите му умения тогава не бяха нещо впечатляващо. Но от всички колеги, които са минали през ансамбъла,
той е човекът, който израсна най-много
Най-много се разви професионално и най-много се промени като танцьор на сцена. С годините стана стабилен, уверен, категоричен. Намери си мястото и го отстоя.
Една от най-забавните ми истории с него е още от самото начало. Той ми викаше "кака". Всеки път като ме види: "Е, кака! Бе каката си е кака!" – и това беше неговият поздрав към мен. Нямаше случай да ме подмине без това. Помня едно турне – тръгваме ние, а аз предната вечер, не знам какво ми стана, реших да се подстрижа много късо. А преди това бях с коса до под кръста. Качвам се на автобуса, той ме поглежда и вика: "Аз и преди ти казвах, че си чарлстон, чарлстон... ама сега направо ги разби! Направо изтрепа рибата!"
Целият автобус избухна в смях. Винаги знаеше какво да каже. Имаше чувство за хумор и го използваше безпогрешно. Лаф след лаф – и винаги на място. Друг път пътуваме за Каспичан. Звъни му някакъв приятел и му казва: "Виво, кажи бързо къде си, че ни трябваш спешно." А ние – целият автобус слушаме.
Виво казва спокойно: "В Каспичан сме, пътуваме с ансамбъла." Отсреща: "Айде стига, не ме лъжи, кажи къде сте!" И така пет-десет минути той обяснява, че наистина пътуваме за Каспичан, а ние се превиваме от смях. Човекът просто не можеше да повярва, че това е истината.
Такъв беше Виво, човек-душа
Винаги готов да помогне с каквото и както може и дори да няма възможност, пак ще направи всичко възможно да ти подаде ръка."
Много хора могат да говорят за Виво. Всеки има какво да разкаже – от сцената, от турнетата, от репетициите, от живота. И във всички тези истории той е един и същ – истински и стойностен човек. Като танцьор беше силен и отдаден, като артист, разпознаваем и сърцат, а като човек – добър, усмихнат и светъл. Хубаво е да не забравяме такива хора.
Виво до последно вярваше, че ще се оправи. Вярваше, че всичко ще бъде наред и че пак ще излезе на сцената. Че отново ще танцува с хората, които през годините са се превърнали в неговото семейство. И така ще го помним – с вяра, с усмивка и с любов към сцената.