Ники Кънчев сглобява щайги. С 20 лева си купува плоча на Deep Purple
Това е новата рубрика, в която разказваме как и кога известни и интересни българи са изкарали първите си пари - звезди от артистичния свят, бизнеса, политиката, спорта.
Ето историята на известния тв водещ Ники Кънчев, който е лицето на “Стани богат”.
Първите пари, които изкарах с труд, бяха още в моето детство. В родния ми китен и прекрасен Червен бряг имаше няколко сериозни предприятия - АПК-то, Тухларната, където тате, бог да го прости, работеше, преди да завърши на стари години висше в Свищов, фабрика “Щастливо детство”, която произвеждаше детски кукли и платове.
Помня, че мен, брат ми Петко Кънчев, който е пет години по-голям от мен, сега доцент в Техническия, братовчед ми бате Ваньо и съседите Гошо и Илия ни заведоха в АПК-то. Дядо ми Тодор беше разбрал, че там се търсят работници, които да сглобяват щайги. На една щайга даваха тогавашни 10 или 20 стотинки, нещо такова.
Бяха тип ИКЕА - първо трябваше с малки пирончета да им се сковат ъглите, после останалото. Правехме кой колкото може. Стигали сме до 200-300 щайги на ден. Имахме си и работни места - нещо като чинове, на които работехме. И така - цяла седмица.
Спомням си, че изкарах от тази своя първа работа за онова време добри пари. Трябва да са били тогавашни 20 лева. Помня и какво си купих с тях - една югославска плоча на Deep Purple - албума Stormbringer. Тогава, трябва да е било 1975 или 1976 година. А 20 лева си бяха пари.
Как се взема пишеща
машина от “Кореком”
с хонорар от стихове
Иначе истински осъзнатите пари, които спечелих с интелектуален труд, бяха в казармата. Вече бях приет да следвам журналистика и бях в школата за запасни офицери “Христо Ботев” в Плевен. И понеже сглобяването на щайги от детството остави у мен усещането за монотонност, това никак не ми харесваше. Умът ми беше пъргав и много исках да правя нещо по-живо, да имам някого отсреща, с когото да обсъждам нещо, да има дуел, спор, нещо като пинг-понг на маса. Тогава разбрах, че трябва да се набляга на образованието. Този ми беше големият извод от тия щайги, независимо че изкарах добри пари.
През втората година в школата за запасни офицери бях малко по-свободен. Бях приет още преди казармата във Факултета по журналистика и вече търсех медиите. Започнах да пиша за вестник “Народна армия” и за списание “Армейска младеж”. Издадох и стихосбирка “Дивизионен залп”. Избрах това заглавие, защото като гръмне един дивизион, значи гърмят 12 оръдия. Затова в стихосбирката имаше 12 стихотворения.
Пишех и статии. Помня, че тогава ме извика командир на поделението, дали не беше и самият генерал Чавдаров, който беше начело на цялата школа. Прочел една статия в “Народна армия” и гледа някакъв дребен старшина школник я написал на своя глава, без разрешение от старшите офицери. Първоначално тонът на генерала беше строг: “Защо? Кой ти разреши?”. Но после бащински се обърна и каза мъдро: “Пиши, пиши, пиши, моето момче, пиши, но съгласувай!”. И така, с тези спечелени пари излязох от казармата.
Не съм забравил как помолих Мозес от ЮАР - състудент във Факултета по журналистика, който имаше право да пазарува в “Кореком”, да отиде и да ми купи пишеща машина “Марица 22”, която, макар и българско производство, не беше достъпна на “свободния пазар” навън. Така че съвсем ми влязоха в работа първите ми изработени пари с журналистика.