Как цар Иван Александър попречил на сърбите да вземат българския престол
Битката при Велбъжд на 23 юли 1330 г. между българската и сръбската армия е водораздел на две епохи. Окрилена от енергичните действия на цар Михаил ІІІ Шишман Асен, войнствената българска аристокрация вече вижда завоюването на нови земи и бойна слава. И изведнъж всички мечти се сриват. Смятаната за непобедима царска армия е разгромена, а самият владетел – убит. В настъпилата суматоха българските благородници са оглавени от брата на загиналия цар, Белаур. Няколко дни след катастрофата при Велбъжд в сръбския стан пристигат пратеници, изпратени от него и най-видните боляри. Те унизено молят за мир, който победителят – сръбският крал Стефан Дечански приема с едно-единствено условие. На престола в Търновград трябва да седне неговият племенник Иван Стефан.
Но кой е този роднина на сръбския владетел? Изворите са единодушни – той е по-големият син на цар Михаил ІІІ Шишман Асен от първия му брак със сръбската принцеса Анна-Неда, сестрата на самия Стефан Дечански. По-късно българският владетел се е развел с нея и тя е заточена заедно с двамата си невръстни сина. И ето, че сега идва нейният звезден час. Бившата царица тръгва веднага към Търновград, придружена от сръбска военна част и високопоставени сръбски велможи. Със себе си Анна-Неда носи и писмо от краля, с което той съобщава за условията на договора.
Така към средата на август 1330 г. Иван Стефан официално сяда на българския престол. По това време той е на около 30 години, но явно бил изцяло зависим от майка си и не можел да взема самостоятелни решения. Византийските историци Йоан Кантакузин и Никифор Григора направо пропускат неговото кратко управление в съчиненията си. Първият ясно пише за „...управляващата съпруга на Михаил." Григора също свързва управлението на България с Анна-Неда и приближените й.
А пръв в тази властваща клика е другият силен човек в Търновград - братът на загиналия цар, Белаур. Неговото влияние се вижда още в ролята му при преговорите след разгрома при Велбъжд. Не случайно той е натоварен да разговаря със сръбския крал след смъртта на Михаил Шишман. А при безхарактерния Иван Стефан, Белаур играл ролята на своеобразен регент заедно с майката Анна-Неда. След няколко месеца именно тази позиция ще го направи враг № 1 на племенника му Иван Александър.
Но дотогава има да се случат много събития. След смяната в Търновград втората съпруга на цар Михаил, ромейката Теодора, е принудена да напусне с децата си и да търси убежище в Константинопол при своя брат, император Андроник ІІІ Палеолог. Той се възползва от междуособиците в България и се намесва дейно в тях. Набързо събраният императорски съвет взема решение армията веднага да нападне българските градове в Тракия. Поводът е ясен – да се отмъсти за изгонената от Търновград Теодора. Войските на ромеите се събират край Адрианопол (Одрин) и оттам атакуват крепостите в днешна Югоизточна България. Йоан Кантакузин и Никифор Григора ясно посочват имената им – Анхиало, Аетос, Ктения, Русокастро и Диамполис (Ямбол), както и „...многолюдния укрепен приморски град на име Месемврия (Несебър)."
Всичко това поражда огромно напрежение в столицата Търновград. Оформят се две болярски партии, враждуващи помежду си. Едната е водена от царицата Анна-Неда и Белаур и естествено държи на статуквото. Другата е съставена от привърженици на старата Асенева династия и желаела незабавна промяна в курса на управлението на държавата. Никифор Григора отразява тази вражда много добре само с едно изречение – „...мнозина се борили и оспорвали властта."
По същото време в западната съседка, победителката Сърбия, също назряват важни събития, които пряко се отразяват в България. От есента на 1330 г. отношенията между крал Стефан Урош ІІІ Дечански и престолонаследника Стефан Душан сериозно се влошават. Бащата вижда, че след подвизите в битката при Велбъжд синът му става любимец на сръбската аристокрация. Има данни, че мнозина от младите благородници са недоволни от мудността на стария владетел и настояват за по-решителни действия. Те се обединяват около Душан и го подтикват към бунт срещу краля.
По ирония на съдбата през 1314 г. самият Стефан Дечански е направил опит да отнеме трона на баща си, крал Стефан Урош ІІ Милутин, заради което е частично ослепен от него. Поучен от собствения си опит, сега бащата решава да изпревари събитията и атакува непокорния си син. Той внезапно го напада и запалва Душановия замък на река Дримца, плячкосвайки цялата околност.
Няколко месеца по-късно кралят поканил престолонаследника в своя двор, за да изгладят отношенията си. Душан обаче с основание заподозира, че това е капан и с малко хора на 14 август 1331 г. напада хората на баща си, докато той бил на лов край замъка Петрич. Пленено е цялото семейство, а по-късно и самия крал. Душан го затваря в крепостта Звечан, където Стефан Дечански умрял през есента на същата година при неизяснени обстоятелства. Така след големия сблъсък на българи и сърби при Велбъжд на 28 юли 1330 г. проблемите съпътстват не само победените, но и победителите.
А в първите месеци на 1331 г. напрежението в Търновград достигнало своя връх. Недоволството от самоуправството на сръбкинята Анна-Неда избухва в открит бунт. Йоан Кантакузин пише, че през пролетта в Константинопол пристиганали български пратеници с писмо до император Андроник ІІІ Палеолог. То известява василевса как аристокрацията в столицата е въстанала под водачеството на протовестиария Раксин и логотета Филип. Метежниците лишават Анна-Неда и сина й от власт и ги прогонват при сърбите. След това се събира болярският съвет и избира за цар Иван Александър, племенник на цар Михаил ІІІ Шишман Асен и син на деспот Срацимир.
Така на сцената се появява владетелят, комуто е съдено да управлява България цели четири десетилетия. Той е сред българските първенци, които се отправят към бойното поле при Велбъжд, но не успяват да вземат участие в сражението. А за по-ранния му живот има единствено сведение в съхранявания в Библиотеката на академията на науките в Санкт Петербург Ловчански сборник. В една бележка е отбелязано, че сборника е писан по времето, когато в „Богоспасяемия град Ловеч" деспот бил Иван Александър. Той притежавал най-високата дворцова титла и управлявал района на Ловеч и околните земи. Знае се, че този град е имал особено значение за България още от 1188 г., когато по време на освободителната война на братята Асен и Петър срещу ромеите там е спряна армията на император Исак ІІ Ангел. Историкът Никита Хониат описва тримесечната обсада на крепостта от византийците и героичната отбрана на българите. Те устояват и накрая е сключен т. нар. Ловешки мир, с който независимостта на Второто българско царство е призната официално.
Според мнението на учените Иван Александър получава званието и областта от вуйчо си Михаил ІІІ Шишман Асен. Макар да не е пряко споменат в изворите, не трябва да има съмнение, че той е бил сред висшите аристократи, организирали бунта срещу Иван Стефан и майка му.