Режисьорът, превърнал изречение в хит
Иронията, играта със страха и табутата около нея - централната тема за Виктор Иванов
"Нали ти казах, че тази седмица няма да умирам, имам работа".
Това не е реплика от театрална пиеса. Това е автентично изречение, уловено във входа на жилищен блок в София. Случайно, но достатъчно силно, за да промени пътя на един режисьор.
Виктор Иванов не снима филми за кинофестивали и червени килими, той снима заради истини, които хората обикновено подминават, но все пак филмите му са прожектирани, аплодирани и награждавани на над 30 международни фестивала. Един от тях е Old tricks, комедийна драма за възрастна двойка, която инсценира смъртта си, за да си върне вкуса към живота. Продукцията печели специалната награда на журито на 40-я Torino film festival и приз от RAI - националната обществена радио и телевизионна компания на Италия.
"Обичам да си играя със смъртта, с табутата около нея и със страха.
Това какво са готови да направят хората, за да я избегнат. Не мисля, че има човек, който приема смъртта, дори в последните мигове от живота си. За мен беше интересно да представя хора, на които вече не им остава нищо друго, освен да се шегуват с края си. Аз просто съм такъв човек, преживявам трудните моменти от живота с ирония."
Възрастните хора винаги са привличали Виктор Иванов. Той започва да ги снима спонтанно, още от първата си лента, макар че не е професионален фотограф. Снима ги тайно, защото открива красотата там, където останалите не я виждат. В момент, в който повечето млади творци се състезават да снимат бъдещето, той избира да снима забравеното настояще. Виктор не се спира на галерия с бяло вино и добро осветление, а представя изложбата си "Живот и здраве" в пенсионерски клуб "Оборище".
"През зимата, ако всичко върви както трябва, излиза пълнометражният ми филм Les Faits Divers ("Различни")– снимахме го пет години в Хърватия, с известни български актьори. А изложба в пенсионерски клуб? Пак бих направил, стига да намеря готино място с хубав интериор, който да допада на визията ми."
Трудно е да говориш с Виктор Иванов, без да си даваш сметка, че разговорът напомня на сцена от някой от филмите му. Без претенция, без поза — просто присъствие. От онези, които не се налагат с обем, а с плътност. Казва, че се интересува от крайности, но те никога не са самоцел. Въпросът е: "А какво има отвъд?" Докато други разказват истини, той се пита защо са останали скрити досега. Изкуството му не е опит за провокация, а опит за честност. Неслучайно, когато работи върху нов сценарий, най-много време му отнема не диалогът, а тишината.
"Някои хора говорят, защото не знаят как да мълчат. В киното е обратното — мълчиш, когато няма какво повече да се каже с думи", казва той. Сценарият на „Les Faits Divers" е започнат в кафене в Пула, довършен на софийска тераса, а монтиран в Торино. Но географията няма значение.
Това е типичен Виктор Иванов — филм за "различните", които всъщност сме всички.
Работата с актьори го вдъхновява, но смята, че истинската драматургия се случва в погледа — и затова снима често хора, които не са учили актьорско майсторство. Защото животът не се играе, той просто се случва. Изложбата му в пенсионерски клуб не е жест към някаква социална кауза — това е част от логиката му. "За мен е абсурдно да сложа тези портрети в галерия, където хората идват с вино и си говорят за композиция. Това са лица, които не искат да бъдат обяснявани, а просто да бъдат видени."
Работи бавно. Проектите му не се редят един след друг, а се наслагват — понякога паралелно, понякога в пауза. Новият, върху който работи заедно с италианеца Жорди Пенер, е с работно заглавие "Нека никога не умираме". В момента подготвя концепция за филм за криогенезата. „Не защото ме интересува безсмъртието, а защото искам да разбера какво кара някого да замрази тялото си с надеждата за бъдеще, което не познава."
Виктор Иванов не иска да в живее в епохата на големите заглавия. За него смисълът е в това, което остава между редовете, след като прожекцията свърши. А когато го питаш какво още иска да разкаже, се усмихва: "Може би нищо. Може би просто искам да питам още по-добре."
Той няма нужда да вдига шум, за да го забележат. Виктор върви тихо, но право напред – с ясна амбиция, стабилен глас и усещане за кино, което не се нагажда, а остава. И ако досега снимаше онези, които никой не вижда, съвсем скоро сам ще бъде сред най-видимите имена.