Какво представлява нация, която не тачи възрастните си хора

08.06.2025 11:40 Мария Касимова-Моасе
Министърът на правосъдието Георги Георгиев показва снимки на ужасите, на които се натъкнали проверяващите в "стаите под наем" в села Ягода. Снимка: Ваньо Стоилов

Преди вече доста години ходих в село Ягода. От една фондация за защита на животните се бяха заели да купят от собствениците всички танцуващи мечки в страната, пък в село Ягода това си беше основен поминък на една солидна част от населението.

И така, в една съботна сутрин цял автобус приповдигнати журналисти, специалисти и доброволци се изсипа пред първата къща в селото. В двора й, някъде между дървена барака за боклуци и външна тоалетна, лениво лежеше под сянката на ръждясващо съветско ремарке една проскубана и мръсна мечка. На врата й се мъдреше дебела верига, която я държеше почти от раждането й закачена за скелето на отдавна неработещ ЗИЛ. Разстоянието, което животното можеше дневно да проходи при тези условия, се пресмяташе според трите метра между камиона и ремаркето и дългата приблизително два метра и половина верига. Подтиквано от мечата си природа, която му е определила няколко десетки километра изминати на ден, когато не спеше, животинчето просто правеше три стъпки в едната страна, последвани от три стъпки в другата. И така стотици пъти.

Разбира се, собствениците на мечката силно преживяваха раздялата си с нея. Или достатъчно добре я изиграха. Жената рева и нарежда, мъжът потупваше прашната козина и избърсваше с опакото на ръката си по някоя търкулнала се сълза. Когато натоварихме мечката в специалната кола, за да я откараме в парка за танцуващи мечки в Белица, цялата фамилия наизлезе от къщата и дружно с викове, стонове и тръшкане отпрати кортежа, след което, както разбрахме по-късно, се беше отдала на почерпка, платена от фондацията, заедно с цената на мечата свобода. В автобуса плакахме. Заради един живот, който беше преминал на трите метра с два метра и половина верига около врата и десетки години "танцуване" по градски улици, плажове и селски събори. "Я, Мецо, покажи как се пекат булкити на плажа!" беше крещял гъдуларят мечкар, след което бе подръпвал веригата, закачена за носа на животното. Болката е била непоносима (носът на мечката е изключително чувствителен) и само и само, за да я спре, Меца е подскачала насам натам, търкаляла се е по земята, въртяла се е, изправяла се е на задни лапи, пристъпяла е като че ходи по въглени. Всъщност точно така се учат малките мечета да "танцуват" - мечкарят нагорещява ламарина до зачервяване и после слага малкото мече отгоре и започва да свири нещо си с гъдулката. То, изплашено от парещото под лапите, панически започвало да ги вдига без ред - едната, другата, двете с лек подскок, после пак лапа отзад, лапа отпред, двете заедно... Ето това е "танцът" на мечките. Роден от болка и човешка жестокост.

Този спомен ми се върна ярко днес, когато ме блъсна новината за незаконните старчески домове в село Ягода и ужасяващите истории с възрастни и безпомощни хора отвъд стените им. Знам, че в подобни случаи сантименталността лесно излиза на преден план. Затова през спомена за мечката и село Ягода се опитах да премине през филтър в името на историята и, надявам се и настоявам, абсолютно задължителните наказателни последствия.

Но...

Няма да се спирам на завързаните за леглата си стари хора, за мърлявите им завивки и опоскани скелети, за купищата лекарства, давани им с шепи от някакви хора без никаква медицинска експертиза, за гнусните тоалетни, за заключените врати и прозорци без дръжки, за боя и мъченията. Ще прочетете всичко това в репортажите, достатъчно конкретно и до болка красноречиво е описано всичко. Няма да се спирам на разплаканите медицински сестри и лекари, отишли там заедно с проверката, когато са излизали от смърдящите стаи с човешки тела на хора, третирани като в концлагер. И на съвестта на въпросните съдържатели на домовете (легално обявени за стаи за гости) също няма защо да се спирам - за да го направят, очевидно нямат такова нещо като съвест. То и много други неща нямат...

На фона на всичко това обаче един факт толкова силно ме жегна, че не мога да не обърна внимание на него. В единия от домовете от всички настанени там само един мъж е бил взет обратно в дома на близките си. Само един. Останалите... Настанени са в други места от държавата, приети са в болници, търси се решение. Значи просто няма кой да ги прибере. И за да не се размирише тази история от много по-рано, явно и никой не е посещавал своите хора там, никой не се е заел наистина да разбере какво става. Защото не може да ти обясняват непрекъснато, че домът е в карантина, да не ти дават да си чуеш близкия, да не можеш да видиш стаята, където пребивава, и да продължаваш дните си с чувството, че си направил необходимото за онзи, който е пренесъл живота до теб.

Не знам какво представлява нация, която не си тачи възрастните хора. Не ми се иска да генерализирам, но някак все излизат в ума ми едни такива думи... "дядка", "бабишкера", "чимшир", "мухъл"...Сещам се как говорим често у нас на старите хора - като на неполезни идиоти - нервно, грубо, винаги на "ти", крещейки. Разбира се, че не винаги е така и не всеки е такъв. Но ето - такива домове на ужасите у нас съществуват. Само преди месец излезе, мина и замина още един ужасяващ репортаж за жена, която придобива имоти на възрастни хора, за които уж се грижи в старчески дом, като им "помага" по-бързо да поемат към отвъдното. Жена, която дори се омъжва за психично болен пациент, за да наследи апартамента му.

Та, извинете за разказа за мечката и това, (е е свързан в този статус с разказа за зверски третирани възрастни хора! Но животът е живот навсякъде и за всеки. И да разполагаш с живота на другите, независимо дали са хора или мечки, е все едно и също престъпление. Онова с мечката поне беше в едни години и от едни хора, които нямаха представа какво вършат. Тези днес и тук имат.

И все пак, онези мечки имаха и имат своята щастлива старост в парка в Белица. Тези хора - нечии майки и бащи, някогашни адвокати, лекари, писатели, инженери, учители, служители - имат нещастието да остаряват в тази България. При ето такива... българи. Ужасните места като онези домове са сред нас, хората, които са ги създали и са ги превърнали в лагери за мъчения, са едни от нас. От всички ни зависи да ги няма.

Друго не знам какво да кажа. Днес съм на 55 години. В единия от домовете са били хора на възраст от 51 до 86. Вие на колко сте години?

Други от Лични

А защо полицията не очакваше кемпера на Калушев около връх Околчица?

Ивайло Калушев публикува на 1 февруари тази година голяма част от стихотворението „Борба" на Христо Ботев. Не е трудно да се установи, че тримата загинали в хижа Петрохан с огромна вероятност са се

Най-притеснително е, че сте готови да подминете смъртта на 15-годишно дете

Не знам давате ли си сметка колко зле изглеждате острани, когато аргументите ви са по-зле от тези на копейките, когато отричаха ваксините. Каква наука, какво критическо мислене, каква интелигенция

Броят на мигрантите от Близкия изток, възпитани в брутален религиозен традиционализъм, непрекъснато нараства

Българка на 19 г. и бежанец от Близкия изток - с няколко години по-възрастен. Връзката продължава три години, през които на момичето й е забранено да излиза само - освен на работа

Анонимни блогъри - вижте как ги нарисува Анри Кулев

Проектът на Радев ще помете и ще отстрани остатъка на бившите комунисти от сцената

Коя или кои ще бъдат малките партии, които Радев ще избере за да се яви на изборите напролет? Този въпрос предпоставя действие по същия модел, по който Симеон Сакскобургготски избра две безвредни и

>