Проф. Петър Стоянович: Два пъти през XX в. светът говори за “българското чудо”
Правят го с разумна политика, крадели са по-малко. Но след 9 септември е наивно да се смята, че репресиите можеха да се спрат просто със силите на гражданите, казва историкът
- Проф. Стоянович, как българското общество се справя след двете национални катастрофи?
- Трудно се възстановява – ако трябва да отговоря набързо. И непълноценно, за да прецизирам.
В навечерието на Балканската война от 1912 г. България е извървяла – при това само за едно поколение – пътя от изостанала османска провинция до прилична европейска държава. Тя надминава по няколко параметъра съседите си и в някои точки се конкурира дори с Италия и Испания, при положение че е почти напълно селска страна. Неслучайно говорят за “българското чудо”.
1919 година не е просто завършекът на Първата световна война, а краят на голямата национална илюзия за възможно обединение на териториите и нацията. Надеждата е посечена, идва реалността, а тя е много тежка. Ние
винаги си представяме съдбата си оттогава като уникална катастрофа,
забравяйки съдбата на Германия, Австро-Унгария, Турция…, но това е донякъде нормално, защото всеки усеща личната си болка като най-дълбока.
Въпреки репресивните ограничения на Ньой, негласната гражданска война, опитите на Москва и на петата ѝ колона у нас да сменят с оръжие държавното устройство, надмогвайки наложеното сред народа и главно интелигенцията униние, за около 20 години България поема въздух и постепенно корабът вдига носа. Можем да кажем, че с една разумна правителствена политика, умерени и последователни стопански инициативи и под диригентството на забележителния държавник цар Борис страната успя да направи така, че отново да върне да дневен ред понятието “българско чудо”.
Към това трябва да добавим и няколко действащи принципа: учиш на Запад, връщаш се у дома да приложиш наученото; доброто образование е гаранция за социално израстване; войската и службите не се занимават с политика; краде се умерено; наказанията и санкциите въобще са ефективни; тогава с политика не се занимават главно хора, които нямат шанс за кариера в никое друго поприще.
- А после – след Втората световна война, можем ли да кажем, че българското общество се проваля, като не може да се освободи от комунистическата власт, и в нещо успява ли в онези години?
- Особен въпрос е това, в него има повече психология, отколкото политика. От комунистическия строй имаше малък шанс да се освободим чрез самостоятелна имплозия, но завинаги ще остане въпросът защо нито веднъж не опитахме като другите народи от соцблока?
- Можело ли е обществото да предотврати Народния съд и репресиите и защо не го е направило? Имало ли е избор?
- След Девети септември
нито обществото има избор, нито държавата ни е свободна.
Наивно е да се смята, че репресиите можеха да се спрат просто със силите на гражданите. Въпросът е друг: защо западните демокрации допуснаха подобно извращение на правото, непознато никъде другаде в такива мащаби в Европа? На генерал Патън приписват думите:
“Май заклахме грешното прасе!”,
изречени през 1945 г. Дори и да не са документално негови, те са повече от верни.
- Защо България 35 години след началото на прехода не можем да я сравним с Германия 35 години след Втората световна война? Само планът “Маршал” ли им помага, или и самото общество е допринесло за разцвета на страната?
- Планове като “Маршал” са просто средство, облечено в трудолюбие, почтеност, геостратегическо постоянство, липса на чужди измекяри, оправдано самочувствие, ясен прочит на миналото и единно възпитание от семейство, църква и училище. Обзалагам се, че днес ще е по-лесно да намерим парите, отколкото добродетелите.