Кой кого „потурчва" в днешна Република Северна Македония?
Отдавна не съм писал по т. нар. „македонски" въпрос. Там всичко е ясно – има подписани споразумения, има решения на Европейския съюз, към членство в който уж Република Северна Македония се стреми. И все пак, мине не мине време, премиерът Християн Мицкоски се изцепва с гръмко изказване, че докато е на власт няма да допусне българите да бъдат вписани в конституцията на неговата държава.
В изказването си отпреди няколко дни пред техния парламент той обяснява, че в РСМ имало 700-800 българи. И обвинява София, че провеждала „агресивна политика" в Албания, като дори плащала на хората там да се нарекат „българи".
Ние, учените от Национален кръг „За Македония", многократно сме привеждали всякакви исторически доводи и факти за българската идентичност на населението край
Вардар. Да, България направи компромис и приема създалата се след Втората световна война ситуация, че днес съществува държавицата Република Северна Македония.
Това обаче не означава, че може да се допуска кражбата на история и непризнаването на очевидния факт за българската същност на т. нар. македонски език. Защото не България извършва асимилация на хората на запад от Благоевград, а точно обратното.
И този варварски процес може да се нарече метафорично „потурчване", като визирам
човеконенавистния геноцид, извършван от Османската империя на Балканите и на други места през ХV-ХІХ в.
Историческите извори сочат много ясно какви са били хората в Македония през ХІХ в. Навсякъде в българските земи тогава никнат като гъби след дъжд национални
общини, читалища, църковни настоятелства и др. и първата им работа е да си направят печати.
Освен да докажат автентичността на документа, тези печати имали и втора, не по-малко важна задача: да покажат на света, че има български народ.
Ето какво пише за тях големият учен Йордан Иванов, обикалял в началото на ХХ в. тамошните земи:
„Македонските българи през турското робство си служели било с лични, било с дружествени печати. Надписите на печатите били на български, гръцки или на турски език, а понякога едновременно на две езика. Не са редки случаите, когато българите си служели и с отпечатване на натопен в мастило палец върху съдебни актове, договори и просби. Откакто, след Хати-шерифа (1839 г.) и Хати-хумаюна (1856 г.) (султански
законодателни фермани – Н. О.), турската държава взе да търпи, щото нейните поданици да могат да изявяват народността си открито, едноплеменните етнографски
сдружения се осмеляваха да посочват явно народностната си принадлежност и върху своите печати. Гръцко-българската църковна борба и отпорът на българите засилиха у българите още повече тоя навик. Българските църкви, монастири, църковни общини и
еснафи захванаха да се именуват „български" и на своите печати. Това говори за събуждането и закрепването на националното чувство у македонските българи."
Така, още в 1817 г. българските шивачи в Солун се сдружават в един еснаф, който се именува в тяхната кондика:
Еснавъ терзıи бугарски у Солунъ.
Жителите на Велес в 1845 г. вече си имат училищен печат, на който се чете: Велешкото българско училище, 1845.
От същата година е и печатът на училището в с. Бошино до Велес:
Печатъ: Башовското българско училище, 1845.
Прилепските шивачи строят в 1867 г. крило в Трескавечкия манастир и поставят
над вратата надпис:
Иждивениемъ болгарскиот терзийски еснафъ, 1867.
От същата година българските хлебари-симитчии в Битоля си правят печат на български и на турски език:
Битоля. Български симитчийски еснафъ, 1867.
От 1860 г. е печатът на кръчмарския еснаф в Прилеп с надпис:
Еснавъ анджийски, български.
Печатът на битолския български папукчийски еснаф от 1870 г. е с надпис:
Болгарски еснафъ папукчии, 1870.
А ето и някои печати на български общини и читалища:
Блъгарска цръковна община в Солун.
Печатъ на Щипското общонародно блъгарско духовно правление, 1969.
Паланечка българска черковна община, 1869. (Крива Паланка – Н. О.)
Воденска българска община, 1870. (Воден, дн. Едеса в Гърция).
Воденска българска църковна община, 1870.
Българско читалище в Воденъ, 1870.
Ваташа булгарцка црковна опщина 1884 г. (Ваташа, дн. В Гърция – Н. О.).
В голямото си изследване „Български старини из Македония" Йордан Иванов публикува и прочутия „Мемоар на българските църковно-училищни общини в
Македония" от 20 май 1878 г.
Това е протестно обръщение на македонските българи
към Великите сили с искане за прилагане на Санстефанския договор и присъединяване
на Македония към новосъздадената българска държава.
В този апел слагат подписите си представителите на 21 български общини и просветно-културни дружества от
всички краища на Македония.
Срещу тях са отпечатаните с мастило печати на
съответните организации. На повечето съзнателно е отбелязана националната идентичност на притежателите им:
Печатъ на Скопското българско общество, 1870; Печатъ на Прилепската българска община; Печатъ на българската община въ Битоля, 1870; Печатъ на Неготинската българска община, 1871; Печатъ на Гевгелийската българска община, 1871; Печатъ на Кукушката българска община; Печатъ на Солунската българска община; Печатъ на Тетовската българска община, 1869; Печатъ на
Кумановската църковна община, 1870; Печатъ на Неврокопската българска община; Печатъ на Щипската българска община, Кюстендилска епархия; Печатъ
на Сярската българска църковна община; Печатъ на Драмската българска църковна община.
Ето това е голата и неприкрита истина за демографската картина в Македония през ХІХ в. Тогава българският характер на населението там е бил общоприета истина
и не трябвало да се доказва. Признатите за основоположници на Възраждането в македонските земи и от днешните „македонски историчари" Христофор Жефарович, Кирил Пейчинович, братя Миладинови и др. ясно отбелязват, че са българи, че пишат на български език или събират български песни от Македония.
А революционери като Даме Груев и Гоце Делчев се борят за свободата на българите в този край и
присъединяването му към Майка България.
Така че кой, господин Мицкоски, „потурчва" хората край Вардар? Кой за век-век и половина е промил и променил напълно съзнанието им?
Това са хора като Вас и
себеподобните Ви, които патологично мразят всичко българско.