Коментар на седмицата №3: Едно време какви зими имаше, ех!
Публикуваме отново най-четените коментари през изминаващата седмица. Този е номер 3 с над 42 000 прочитания.
Последните години отвикнахме от това що е то зима и сякаш забравихме, че все още не живеем в субтропичния пояс. Студът, ледът и снегът имат дълга история по нашите земи. Древните летописци са описали множество големи замръзвания на Черно море (поради ниската му соленост). Много големи “ледени катаклизми” имало през 401 г. от н.е. и 762 г. от н.е., когато ледът сковал морската шир така, че по него пеш можело да се стигне от Месемврия чак до Кавказкото крайбрежие. Най-новата ни история също помни драстични зими.
Например
Варненският залив замръзва
в различна степен през 1904, 1908, 1929, 1942, 1954 и 1963 г. Особено силно е замръзването през 1929 г., когато ледът покрива не само пристанището и залива, но и големи части от крайбрежието чак до нос Емине. През същата година морето замръзва не само на север, но и на юг. Снимките пазят спомен за ледовете, сковали морето край Поморие, Бургас, Несебър и Созопол.
Иначе зимата през 1954 г. официално се определя като най-тежката в новата ни история, но ужасни студове и големи снегове има и през други години. През 1947 г. в Трън са измерени рекордните -38,3 градуса по Целзий. Във всеки случай популярният израз “едно време каква зима имаше” е доста точен.
Помня доста добре зимата на 1985 г. На един мой първи братовчед се роди дете. Той живееше в “Люлин” и аз и родителите ми поехме натам с автобус №111. По едно време икарусът просто спря на околовръстното и се килна настрана, защото беше непроходимо от сняг. Ходихме 3-4 км през дълбоки снежни полета, докато стигнем до заветния блок.
Честно казано, не обичам много зимата. Предпочитам лятото, но
спомените за дълбоките снегове
са останали завинаги в мен. Всяка зимна ваканция отивах с баба и дядо в с. Бракьовци, близо до Петрохан. Там пада много сняг. Даже “много” е меко казано. Когато един зил минаваше да поразчисти централната уличка на селцето, къщите от двете страни не се виждаха от снежните камари. Пътят се превръщаше в нещо като гигантски улей и невероятна зимна пързалка от горната до долната махала.
Защо въобще ви разказвам тези спомени? Първо, защото явно вече съм на години и ме гони носталгия по младостта. И второ, защото неспособността на държавата ни в XXI век да се справи с относително елементарни снегове е главозамайваща. Падне две педи сняг и страната замира (София замира и при една педя). Не ми се мисли какво ще става, ако се завърнат снежните и ледени стихии от миналото.
Самите ние доста се “изнежихме”, сякаш цял живот сме расли в сянката на палми. Съдбата ни е дарила да живеем на сравнително климатично “кротка” земя. Четири умерени прекрасни сезона. Не мисля, че оценяваме този дар. Дано Бог ни пази от природни катаклизми и дано си спомним на какви географски ширини живеем.
(От фейсбук)