Славка Славова в театъра блести с таланта си, но с киното хич не се обичат
Славка Славова е родена на 24 март 1924 г. в Берлин, където родителите ѝ са студенти. Появата й на бял свят е свързана с едно знамение.
Гинекологът на майка ѝ празнува рождения си ден, когато започват родилните напъни. Обаждат му се спешно и за да не губи време, той идва, както си е облечен във фрак за празненството. Този човек трябва да е имал и пророчески дар, защото казва: “О, тази дама ще се подвизава по сцените, след като първият човек, който я поема, я посреща във фрак!”.
След като получава дипломата си в Берлин, бащата Димитър Славов става главен инженер на пристанищните строежи в Бургас.
В града край морето преминава нейното “безметежно, щастливо детство”, както го нарича в спомените си.
Бащата е любител цигулар, един от основателите на бургаския оркестър “Родни звуци”, приятел е с Филип Кутев и Асен Жабленски. Славка учи пиано, с Нейчо Попов, бъдещия съпруг на Стоянка Мутафова, са музиканти на местната немска гимназия.
Юношеството си в охолство и романтика девойката изживява и в друг морски град - Варна.
Баща ѝ Димитър, учителят й по пиано Найден Найденов, Панчо и Любен Владигерови основават “Варненско музикално лято”. През 1939 г., когато започва Втората световна война, с пари на баба ѝ, родителите купуват разкошен роял “Бехщайн”.
Завършва гимназията с отличен успех, приета е класическа филология в Софийския университет, записва и музикалната академия - пеене в класа на Людмила Прокопова и пиано при Панчо Владигеров.
Но орисниците са решили тя да стане актриса, а не музикантка. Нейната приятелка Цонка Митева я води в школата на драматичните артисти.
Славка е пленена от магията на репетициите им, научава монолога с отровата на Жулиета, стихотворението “Потомката” и баснята за гъските на Крилов и се явява на изпит в театралното училище. Приета е от самия Кръстьо Мирски, току-що завърнал се от специализация в Бургтеатър.
Първата ѝ роля в Народния театър е на “зоза” на име Сузи в пиесата “Борсанови” на Крум Кюлявков. На сцената трябва да пуши, да танцува суинг, да свири джаз на пиано...
Точно така изглеждат упадъчните елементи в очите на ортодоксалните комунисти. Вече ѝ лепят такива етикети: родена е в Берлин, столицата на нацизма, завършила е немско училище, а и баща ѝ е обявен за враг на народа. Съдят Димитър Славов в процеса срещу Трайчо Костов и едва отървава въжето.
Но заради всичко това през 1950 г. Славова е уволнена от Народния театър. Принудена е да се хване на работа в разсадника на Борисовата градина. Спасява я директорът на Младежкия театър Стефан Караламбов, бащата на актрисата Меглена Караламбова, който я взема в трупата си. И тук наред с други роли изиграва и Митко Палаузов. В биографичните си бележки актрисата пише, че приликата ѝ с детето партизанин била толкова голяма, че играела без грим.
След представлението на първата генерална репетиция пред детска публика доста от столовете в залата се оказват подмокрени, а самите деца - тъжни, разплакани и разстроени. Причината е, че накрая Митко Палаузов е убит.
Режисьорът на постановката Желчо Мандаджиев веднага променя финала. Когато стражарите започват да стрелят по Митко (Славка), осветлението угасва и тя бързо се покатерва на един пиедестал. И застава на него като паметник с граната в едната ръка и с чук и сърп в другата, а над нея бавно се спуска голямо червено знаме.
Вече няма подмокрени столове и разплакани деца, но на едно от представленията спускащото се знаме засипва актрисата с прах и тя започва неистовода киха. Провал? Не - децата в салона възторжено викат: “Жив е, жив е, той е жив! Браво, Митко!”.
След пет години Славка Славова е отново в Народния театър. Голямата Олга Кирчева отива при председателя на КНИК Рубен Аврамов и издейства завръщането й.
И започват звездните години в кариерата ѝ: Мила във “В полите на Витоша”, Соня във “Вуйчо Ваньо”, Мис Чивли в “Идеалният мъж”, Катрин в “Майка Кураж и нейните деца”, Маша в “Чайка”, Гител в “Двама на люлката”, Антонина в “Егор Буличов и другите”, Юлия в “Обикновена история”, Баба Гицка в “Големанов”, Елисавета в “Мария Стюарт”, Осе в “Пер Гринт” и още, още...
Но с киното не се обичат. Единствената й по-голяма роля е на Станка Гърбушката във филма “Земя”. Двете с Гинка Станчева се борят за сърцето на мъжествения Еньо (Богомил Симеонов). Красотата на Цвета (Станчева) надделява над богатството на Станка (Славова).
В биографичните си бележки споменава за още някакъв филм, в който играла ролята на умряла партизанка, която се явявала на мъжа си като дух, и после си “скубела косите”.
Внучката ѝ Карина, която засне документален филм за нея, разказва: “Не обичаше киното, защото то борави с други изразни средства. Тя беше много ярка на сцената и доколкото знам, след като се е гледала в “Земя” ѝ се е струвало, че ролята е окепазена от монтажиста и режисьора. Разказвала ми е, че в една от драматичните сцени си е изплакала очите, а после във филма сцената ѝ се е сторила абсолютно лишена от емоцията, която е преживяла по време на снимките.
Славка Славова не е искала да се снима в киното и защото актьорската игра се развива много динамично, и ако театърът се случва днес, то киното се прожектира и след години. Тя не е искала един ден да е запечатана на лента с архаична за съвременните разбирания игра. Не е искала хората да я гледат след време и да си кажат: “Ама това ли е великата Славка Славова?”, оценявайки я по съвременните критерии на кинематографията.
След 48 години стаж в Народния театър без нито едно отсъствие и дори закъснение, Славка Славова е уволнена по... пощата.
Тръгви си от тетаралния храм с такива имена като Таня Масалитинова, Георги Георгиев-Гец, Мария Стефанова, Георги Черкелов...Умира на 6 април 2002 г., държейки ръката на сина си Ивайло Караньотов. Склапя очи само няколко часа след като изиграва последната си роля в Театър 199. Така почти се сбъдва мечтата ѝ да напусне този свят от театралната сцена.