Д-р Мирослав Ангелов, кардиолог в болница “Св. Анна”: Станах лекар и благодарение на учителите в квартала, които винаги показват правилния път
От 10 години не живея тук, но се връщам през ден-два
Хората вече затвърдиха образованието като ценност и полагат усилия децата да са повече от родителите
- Д-р Ангелов, вие сте от “Христо Ботев”. Как започва вашият път в квартала?
- Аз съм роден и израснал тук. Учил съм в 94-о училище, преди това съм бил в детската градина. Мисля, че цялото ми детство е минало тук и голяма част от юношеските години. Така че аз съм неразривно свързан към днешния момент с този квартал по някакъв начин.
- Помогна ли ви учението в квартала?
- Аз съм имал прекрасни учители в това училище и те винаги са се старали да ме развиват и да ми показват правилния път. И в онези години знаех, че за да уча медицина, трябва да кандидатствам с биология и химия, затова след 8-и клас учих на друго място.
- Веднага ли ви приеха медицина?
- Не. Приемаха се изключително малко хора, изпитите протичаха по съвсем различен начин. Тогава загубих и майка си, което бе преломен момент. Не ми достигна известен късмет и не можах да се класирам. Но пък започнах да уча в Медицинския колеж с идеята да не се губи година. Да, обаче в колежа вече ситуацията беше съвсем различна.
Промени ми се средата, ежедневието въобще, а и това, което учих, ми хареса достатъчно и реших да си го завърша. Едва след като приключи обучението ми там, кандидатствах и бях приет в Медицинския университет в София.
Още в първи курс реших, че искам да ставам кардиолог. Първо, защото родителите ми са починали от такива заболявания. Второ, застаряващото население, което имаме и това е тенденцията за подмладяването на сърдечносъдовите заболявания и осезаемата нужда в бъдеще от такъв тип специалисти ме подтикна да избера кардиологията. През 2017 г. започнах работа в болница “Света Анна”. Няколко месеца работих само в Спешно отделение. Там успях да придобия още по-голям опит и увереност. След около 8 месеца станах специализант по кардиология. И така 4 години допълнително като лекар специализант. И там вече животът ми предложи друго нещо - трябваше 3 години да се борим с пандемията. Аз бях в ковид отделение. Така че научих още повече неща и преди няколко месеца взех и специалност по кардиология. Сега продължавам да търся възможности да надграждам, защото човек не трябва да спира.
- Защо избрахте точно болница “Св. Анна”?
- Спешното отделение тук е най-доброто в София. Смея да го твърдя, защото поема най-тежките или едни от най-тежките случаи и има доста добра организация. Има хора, на които да се опреш и да попиташ, ако нещо не можеш и не знаеш, има кой да ти покаже правилния път, за да се случат нещата в полза на пациента.
- През цялото това време ли живеете в кв. “Христо Ботев”?
- Не, до преди 10 години, но пък след като вече не живея в квартала, през ден, през два се връщам тук. Все пак тук имам приятели, роднини.
- Промени ли се отношението на хората тук, когато разбраха какво учите, какво работите?
- Случи се като естествено продължение на нещата. Аз лично не се смятам за по-различен, но може би за малко повече успял. Просто така ми се е стекъл животът, защото първо съм имал много голямо желание и след това съм положил много големи усилия и може би сега бера по някакъв начин плодовете на тези усилия. Да, имаше промени. Променило се е отношението, но аз преди всичко приемам хората като хора.
- А състудентите ви, преподавателите, гледали ли са на вас по различен начин?
- Не, никога. А и след едно интервю в национална медия вече всички знаеха. Но различно отношение не е имало.
- А как се промениха кварталът и хората в него през тия години?
- Някак си хората затвърдиха образованието като семейна ценност. Разбраха, че без него нещата не се получават. Започнаха да полагат усилия децата да се образоват и да станат нещо повече от това, което са самите родители.
Има още проблем с предразсъдъци, а и ние пък като общество много обичаме стереотипите и да поставяме под общ знаменател. Но хората видяха, че медалът има две страни.
- Как виждате бъдещето на кардиологията?
- В засилване на превенцията. Много по-лесно е едно заболяване да не се допуска, отколкото след това да се борим с последиците от него.