България: високи сини планини и силни национални комплекси
Когато се чудиш как да се продаваш на чужденците, въпросът как изглеждаш задълбочава проблема с образа. Основен ресурс е природата, която идва да привлече обитателя на индустриалния свят към приятните климатични особености. Разбира се, природата е изначален ресурс на българския патриотизъм, защото “мили ми са планините” и “небето като от коприна”, а и националният ни химн е една разгърната природна картина. Но тези пейзажи просто възпитават у българина радостта, че е там, където е.
Туристическият пейзаж е от съвсем друг характер. Вместо да унифицира, нашата гордост фрагментира националната територия: едни се гордеят с морето, други - с гледките от планините, трети хвалят чудодейните минерални води, лекували още римляните.
При това туристите често харесват неща, от които местните малко се срамуват. Например дивата природа - за много хора тя е просто дивотия и недоразвитост. Става така, че едни се опитват да продават биоразнообразие, други искат да строят хотели.
Засега у нас туризмът е само златното пиле, което се надяваме да компенсира липсата на заводи и университети. Мислим го като начин да възникнем на световната сцена. Не идват просто да се напият - идват да ни почетат, да ни признаят, мисля си.
Защото основната драма на България е, че това е мястото, за което никой нищо не знае. Туризмът засилва този национален комплекс. Розите, розовото масло? Ами къде са сега, освен като възстановка за туристи?
Киселото мляко? Трябваше ли “Данон” да дойде да ни учи да го правим? Шопската салата? С какво се различава от гръцката? Ракията? Че тя думата е турска... На всяка стъпка тежки битки, които усилват националната обидчивост. Така вместо да развиваме дружелюбността и лекарствата, които свързваме с тази индустрия, туризмът у нас засилва съмнението, че наистина съществуваме.
(От “Дойче веле”, със съкращения)