Двама синове, единият в брак с подпис, другият - без. Какво мисли майката?
Защо семействата се топят и се налага моделът “едно дете”
Сигурно си спомняте сюжета на Елин-Пелиновата повест “Гераците” най-малкото е в учебната програма. Брилянтно описание на причините за разпада на патриархалното семейство в България! Нормален исторически обоснован процес, животът върви напред и новото заменя старото, за добро или за лошо, туй никой не знай, поне докато го живее.
Ние винаги, дори и да не го декларираме, се надяваме в себе си, че всичко е за добро. Поне за наше добро.
Преди трийсет и няколко години семейството беше определяно като най-малката клетка на обществото. Как
роптаехме тогава, че не искаме да живеем в клетка,
че ни е нужно да сме свободни, да живеем с любимия човек без разни там подписи, защото любовта, нали, с подпис ни да я вържеш, ни да я отвържеш е съгласна, сърцето си има свои закони и “не е то пита, то се не ломи” (според Пенчо Славейков). И като същински нелегални хлътвахме един след друг в мансардите на бляновете си (според Ерих Мария Ремарк) с едновременно пърхащи от любов и леко сковани от страх сърца -
да ни пропусне милиционерската проверка,
изискваща да докажем чрез предоставяне на паспортите, че имаме законно право, удостоверено с подпис, да се обичаме. Много роптаехме. Защото законът задължава. Иначе не е закон. Иначе е врата у поле. А любовта е немирна птица и както сама се вкарва в клетката, така в един момент иска да изхвърчи от нея без оглед на последствията.
Сега, слава богу, всички имаме право да летим свободно. Семейството не е задължителна клетка, а доброволно съжителство, на базата на която двама души го градят. Все едно с подпис и шумотевица или просто с пренасяне на багаж от една жилищна площ в друга. Според статистическите данни класическите български семейства се топят. Топят се явно, тихо и неусетно в задъхано забързаното ни ежедневие. Животът е бърз и кратък, всичкото ни е все по-бързо, надявам се, не по-кратко.
Но! Именно краткостта на битието ни на фона на вечността и несигурността в утрешния ден някак изтиква на заден план поемането на отговорност. Защото да създадеш семейство, изисква да станеш отговорен не само за себе си, но и за още един човек, а впоследствие за малките човечета, заченати в любов и чакащи да я споделите с тях. И не само “голата любов, с която не се живее”, а грижите, парите, осигуряване не екзистенц-минимума, а на достоен живот в крак с изискванията на времето. И не знаеш в кой момент ще ти дотежи, ще погледнеш партньора си с други очи,
ще ти писне да си стожер, да се бъхтиш от сутрин до вечер,
да правиш компромиси и да приемаш компромиси, пък да вдигнеш гълъбите, да си вземеш шапката и пак да си свободен сам юнак на коня. Битът обикновено ни убива битието, но без него няма битие.
Топят се семействата в България. Все повече са самотните родители, предпочитащи да не разчитат (и да се съобразяват) другиму. Все повече се налага моделът от типа двама родители с едно дете. Напълно удовлетворяващ - имаш семейство, не си бекярин или възрастна госпожица в хорските очи, имате наследник като ясно слънце, отчели сте се пред майката натура.
Изобщо не пледирам за законни бракове
и справяне с демографски кризи. Единият ми син вече пета година живее с момичето си в прекрасно разбирателство, любов и планове за бъдещето, които включват деца и семейно щастие, докато смъртта ги раздели, без да скрепяват това щастие с подпис пред съответното длъжностно лице.
Другият обаче твърдо вярва, че любовните неща трябва да си минат по реда - коленичене с пръстен пред избраницата за цял живот, сключване на граждански и църковен брак и къща, пълна с дечица на щастливи родители. И двамата са расли в една обстановка, с еднакво възпитание са, обаче имат право на собствени възгледи. Аз приемам техните решения. Както и решенията на абсолютно всеки човек не само на нашата територия.
Топи се семейството като институция в несигурния наш свят.
Ако утре остана без работа, ако не мога да си обслужвам кредита за жилището, ако стане природно бедствие, война, нашествие на извънземни и т.н., мислещият човек предполага. И няма да правя паралел с времената на “Гераците”, неуместно е, сега кой ще ти ражда по 10-12 деца - има контрацептиви, не трябва работна ръка за нивите, техническият прогрес е преминал на толкова високо ниво, че не можеш да го стигнеш, работни места няма, не работни ръце, животът е скъп, човекът е образован, други времена, други нрави. Топят се семействата, приемаме го за нормално. И е. Защото около бора, това дърво-символ на родовата памет, хвърчат трески под брадвата на
разпада, който (все някой трябва да го каже) е всемирен
Само не ми е ясно AI (изкуствен интелект - б.р.) ли ще изиграе ролята на Петър, който ще отведе Захаринчо - дете шикалка... къде?!