Дойде време в българската политика змия и мангуста да си другаруват
Безспорен факт е, че политически активната част от обществото беше изправена пред тежки избори, които преобръщаха с главата надолу основни ценностни постулати. В случая не е толкова важно какви решения вземат политиците, очевидно притиснати до стената от пълната безизходица, в която сами се вкараха. Важни са избирателите, обществото и какви компромиси трябваше да направи. Защото поведението на политиците до голяма степен е функция от техните ценности, манталитет и степен на критичност.
За съжаление обществото ни е поне толкова незряло, колкото и самите политици. Безрезервната вярност, с която сме ги дарили води до тяхната безкритичност и слободия на поведение като политици.
Колкото и да са интелигентни, симпатизантите на една или друга партия най-често мислят безкритично и в едната, и в другата посока – колко са добри нашите и колко лош е опонентът. От тази гледна точка дават повод и хляб на политиците да изкривяват до неузнаваемост облика на своя опонент и с медийни средства да му придават чудовищни размери. И това, разбира се, прави толкова трудно едно политическо взаимодействие, когато ножът опре до кокала.
Вземам пример от последните седмици. Най-вероятно ще се окаже, че "Барселонагейт" е един медийно-политически балон, който обаче години наред съпътстваше и допълваше крайно негативния образ на Борисов.
Доста преди това, през годините имаше разни твърдения като „Агент Буда“ /най-достоверният и обективен колега Христо Христов го опроверга/, „Кой уби Мишо Бирата“ /между другото опорка на БСП и ДПС на техния контрапротест, когато Местан и Станишев се целуваха/, изнасянето на пари с чували и самолети, а в последно време – кражби за 10 милиарда всяка година и така – 12 години…
И понеже реципрочните като поведение отговори бяха неизбежни, новите „спасители“ от ПП само след 7 месеца „обраснаха“ с обвинения като купуване на скъп газ от Газпром с посредници, енергетиката ни, продадена на „Джемкорп“ за 1 милиард, похарчени 9 милиарда за 9 дни, назначаване на приятелски кръгове и т.н. и т.н.
И в единия, и в другия случай нещата са преувеличени, но силно улесняват мисленето на феновете в кутийки и по оста „това е добро“, а на противника – лошо. И когато политиците осъзнаят, че дяволът на опонента не е толкова черен и изправени пред неизбежната необходимост да си сътрудничат, постигат съгласие, което обаче изправя на нокти техните членове и симпатизанти. Защото, ако вярваме на крайните определения – мафията се сдружи с шарлатаните.
Тук по смисъл ще цитирам един известен социолог, който казва, че още не се е родил балкански политик, който да няма причина да бъде разследван след 12 години управление. Не го споменавам, защото не съм искал разрешение да го цитирам.
Не зная за обществото, но аз например недоумявам колко тегаво и сложно може да се окаже едно политическо сътрудничество, след като двете коалиции постигнаха съгласие и по законодателната програма и по основните жалони на правителствената. Забележете, ГЕРБ и особено ДБ имат 95% съгласие по принципните въпроси. Бога ми, та в една отделно взета партия има крила /примерно ястреби и гълъби/ с повече различия. От 2013-а година твърдя, че това е истинската коалиция с условието тогавашния РБ да бъде категоричният и обективен коректив на ГЕРБ. 10 годни по-късно продължавам да твърдя същото.
Истината, както ми довери един политик в неформален разговор е: „Всичко е лично“. Уви, прав е и е чисто по балкански. ПП се родиха на крилете на яростното, на места съставомерно отрицание на ГЕРБ. Преиграването там беше достигнало своя абсурд. И то се отрази на поддръжниците, които търсеха храна за своята омраза и отрицание. Борисов не е забравил и няма как, аферата „Костинброд“ и заканата за ваденето на зъбките с активното участие на Пеевски. А сега Пеевски пише промени в конституцията, заедно с ГЕРБ и ПП/ДБ. Оказа се и допустимо, и възможно. Но само преди седмици ни се струваше и невероятно, и недопустимо.
Пиша горния абзац, за да напомня за отговорността на избирателя, когато пуска бюлетината. Защото изборите са най-важният демократичен акт в една парламентарна република. Безспорно е, че съществува и една преобладаваща част в обществото, които не харесват Борисов и ГЕРБ. Но всеки обективен социолог ще отбележи, че този протестен вот няма своя ценностен център. Те просто дават гласа си за който и да е, стига да не е ГЕРБ. Точно това се случи с изумителното гласуване, което изкара на първо място антисистемната, популистка и съвършено политически неграмотна партия на Слави Трифонов. Грубо звучи, но тогава избирателят, който уж е най-мъдър и умен в една настъпваща криза каза: „Да ни управляват сценаристите на Слави“. И един „шнорхел“ за премиер.
Извинете, но когато една партия с всичките й кусури и прегрешения ви докара до влизане в чакалнята на Еврозоната, а в същия ден един президент си вдигне юмрука и последват два абсолютно неадекватни парламента, нещата съвсем не са в полза на „прогресивните сили“. Впоследствие роякът от анти-ГЕРБ гласуващите си намериха друг флагман – ПП. Те пък направиха нефелно правителство и бяха свалени в последствие именно от хората на Трифонов. А част от разочарованите от ПП пък се преляха към „Възраждане“. Иначе казано – дърво без корен.
Да не говорим за преоценка на отношението към Радев. Още тогава и безсъмнено сега, доста от революционно настроените граждани трябваше да преосмислят тогавашната си позиция.
Именно омразата нанесе толкова щети на политическия климат. Тя не позволи трезвата оценка за по-голямото и по-малкото зло. В случая изборът Радев или ГЕРБ.
Та казвам, че „анти“ поведението не води до нищо добро. И още – че „ултрасите“ и на едната, и на другата коалиция ще трябва да приемат това съжителство, което е в интерес на държавата, поне до местните избори. Отбелязвам го, защото чух от политически лидери, че ще крепят коалицията дотогава, каквото и да стане.
Пиша горното, защото идват поредните избори за местна власт, а няколко месеца по-късно и за евродепутати. И защото топката е в нас и в нашата зрялост, в което да ме прощавате, се съмнявам. Ние като общество растем заедно с проблемите си по пътя към демокрацията. И когато гледаме шоуто по телевизора с купа пуканки, да мислим и дали не сме допринесли за част от шоуто.
Оптимизмът ми се състои във факта, че се учим като общество. Макар и по трудния начин.