Костадин Костадинов - набор на българския комикс "Дъга", събрал е всички броеве
Есента на 1985 г. Костадин Костадинов, днешният лидер на партия “Възраждане”, тогава в първи клас, прави първата крачка към едно хоби, което финализира едва миналата седмица - над 37 години по-късно.
Това сподели самият той, след като успя да открие единствения липсващ му брой на българското комиксово издание “Чуден свят” - първия от 1983 г.
Но детската му любов и истинска страст е списание “Дъга”, в което бяха влюбени всички българчета, родени между 60-те и 80-те години.
“Тръгнах на училище, когато бях 6-годишен. Направиха ни подбор тогава. Министър на образованието или съветник на министъра беше според мен, но може и да греша, професор Александър Фол. Един от най-добрите специалисти - тракологЪТ, който създаде на практика тази наука. Но и един от най-добрите експерти в областта на образованието. Покрай Людмила Живкова въвеждат една система, която се развива, мисля, с участието и на Благовест Сендов.
Започват
да подбират деца, които са малко по-напреднали
и даровити от останалите
Дава им се възможност да влязат в училище на 6, а не на 7 години, за да не им се забавя развитието. Спомням си, че ходех на някакъв разговор в училището, в което щях да уча. Роден съм в един от крайните квартали на Варна - “Аспарухово”, но съм израснал в още по-краен квартал - “Владиславово”, на който му казваха квартала на щастливите селяни. Там получаваха мечтаните панелни апартаменти хората, които идваха да работят в града. Съответно училище “Алеко Константинов” беше най-крайното във Варна”, разказва Костадинов.
Първата му среща с комикса или както тогава се казваше - с разказите в картинки “Дъга” се отпечатало в паметта му. Случайно или не, двамата са набори - появяват се на бял свят през 1979 г.
Спомня си, че въпросната среща била през есента. Навън започнало да става студено и майка му не го пускала много-много да излиза навън.
“Аз нали си бях “топлокръвен” и тя все нареждаше: “Запаши се! Гледай да не изстинеш! Обу ли си чорапите?” Аз естествено излизам разпасан, прибирам се сополив, кошмар за нея, както за всяка една нормална майка. Та тя не ме пуска да излизам, на мен ми е скучно, въртя се из къщи от едната стая в другата - живеехме в панелен апартамент с две стаички и кухня. По едно време - знам, че татко трябваше да дойде всеки момент, вратата се отваря, аз естествено го посрещам, а той ми дава едно списание. Обаче шарено. Аз бях виждал списания преди това, баща ми купуваше “Паралели”, а то беше черно-бяло. Един път в годината излизаше алманахът “Фар”, бяхме абонирани за варненския вестник “Народно дело” и, разбира се, за “Работническо дело”. Тогава за да получаваш другите, трябваше да си абонат на официоза. Вкъщи се четеше много, но такова списание не бях виждал.
Веднага го грабнах, то мирише хубаво,
интересно. Цветно, лъскаво. Започнах да го разглеждам и страшно ми хареса. Буквално се влюбих в него. Да си призная, този мой първи брой на “Дъга” от толкова много четене, разлистване, разгръщане, а и аз го носех в училище, показвах, го връщах го обратно,
прегъвах го, оцветявах разни неща, той стана на баница
След години си купих нов 18-и брой, защото този, който татко ми подари, стана възможно най-нечетивен.
Но това беше един от стимулите за мен да се науча да чета, защото картинките бяха изключително интересно, но аз не можех да разбера какво пише в балончетата”, спомня си политикът. Оттам насетне баща му носи всеки брой, а след 20-и или 21-и започнал да си ги купува сам - чак до края. Даже си спомня, че двата последни броя - 41-и и 42-и, така и не се появяват във Варна. Това е след 1990 г., когато се разпадат веригите за пласиране и дистрибуция на книги, затварят книжарници и няма къде да се купят списанията. Малкият Костадин обаче успява да ги да ги намери, макар и по една голяма случайност.
Историята е интересна. Майка му е от балчишкото село Църква, а баща му - от Батово, Добричко. Синът им - като всяко едно дете от Варна, пък и по принцип от социализма, лятото е при баба и дядо. Двете села са много близо до Албена и цялата рода работи в курорта. Един ден една негова по-голяма братовчедка, която знае, че харесва списанието, му каза, че май го видяла в книжарницата в Албена, а там имало само една - точно до базара.
На другия ден малкият Костадин се качва на колелото, защото няма търпение да чака автобуса - от селото му до Албена са 7-8 километра. Стига с балканчето до книжарницата и на витрината вижда не един, а двата последни броя. Сърцето му ще изскочи, но книжарницата е затворена, рано е, а тя работи от 10 часа. Всъщност по неговите думи тя съществува главно защото
не можело в социалистически курорт да не се продават книги
Туристите изобщо не се интересували, понеже кой идва на море, за да чете книги.
Та става 10 часът - никой не идва да отваря, става 11, 11 и половина. Вече се чуди какво да прави и в този момент идва една отегчена жена с две пазарски чанти - продавачката. Поглежда го враждебно, той тогава на 11 години. И го пита: “Какво искаш, бе, момче?” Той: “Искам да купя нещо.” Тя: “Искаш... Всички искате. А никой не ни пита нас, никой...”
Но все пак го пуска вътре, той дава парите и грабва списанията. После кара с една ръка 7-8 километра, и то само по баир, защото ги държи в другата. За негово съжаление това са последните издания. Но пък Костадинов междувременно започва да търся старите броеве.
“Тогава списание “Дъга” беше много сериозно издание. Излизаше в 200-300 хиляди тираж. Всички го гледахме, съревновавахме се кой ще прерисува някоя картинка от разказите. Аз за първи път попаднах на стар брой, когато ходих да връщам вторични суровини. Сега децата не знаят какво е това, но тогава всички бяха длъжни да носят в определени за целта пунктове хартия, стъклени бутилки или желязо, правя се периодични акции.
И изведнъж виждам как към мен започват да се свличат разни издания и се откриват жълтите страници, в които беше комиксът за Спартак. Той е от първите броеве. През следващите години вече се концентрирах върху търсене на броеве с по-добро качество и в крайна сметка успях да ги събера всичките”, обяснява генезиса и развитието на хобито си лидерът на “Възраждане”.
Любимият му герой от “Дъга” еднозначно е Добромир
- смел български воин, живял в края на XIV век. Харесва и “Елемаг, воинът на хан Тервел”, но не чак толкова, защото когато хваща за първи път брой на “Дъга”, тази серия е към приключване. И той като читател попада в кулминацията на една история, която не знае как е започнала. Не може да разбере кой е Елемаг, откъде се е взел. Докато Добромир го хваща от самото начало.
Когато се научава да чете, се нахвърля на комикса, който обаче излиза веднъж на три месеца. Но пък открива сам друго българско списание за разкази в картинки - “Чуден свят”.
Един ден обаче баща му казва: Слушай какво, моето момче. Само с тия картинки няма да стане работата, вземи чети нещо друго.
“Вкъщи много се четеше, майка ми и баща и досега продължават да четат, да са живи и здрави. Та той ми каза: Аз ли да ти кажа? Ей я библиотеката, каквото си харесаш. И аз си избрах една много дебела книга - “Наследникът от Калкута” на Роберт Щилмарк, а той взе да се смее, че не е за мен, да си избера нещо друго. Аз обаче от инат я прочетох и наистина почти нищо не разбрах. Но открих много нови думи, стана ми интересно и продължих - втора, трето, четвърта, пета книга, това още в първи клас”, разказва политикът.
И споделя пред “24 часа” нещо за първи път, знаят го само най-близките му приятели. Тогава техните се притеснили вече от това, че чете прекалено много, и решили да се консултират със специалисти дали това е нормално, или не.
“Ходихме на разговор с детски психолог в тогавашната ученическа поликлиника. Сега ми е смешно, ама тогава родителите ми бяха наистина разтревожени, защото четях на конвейер. Гониха ме насила навън да играя с другите, а аз не исках, седях си вкъщи, забит в книгите. Говорихме с психолога, после той ме накара да изляза, за да каже нещо само на родителите ми. После разбрах, че им казал, че изпреварвам хода на развитието си и има два варианта. Или да намерят среда, която да подхожда на това ускорено развитие, или леко да ме позабавят, да ме върнат в средата на моите приятели. Те решиха да изберат втория вариант и да ми дръпнат ръчната спирачка, за да решат кардинално проблема. Върнаха ме в изходна позиция - само комикси и учебниците, а през деня, като заминаваха за работа, заключваха вратата на хола. Но под нас комшийката леля Донка - млада майка на второ дете, а първото Светльо ми беше съученик. И след училище уж отивах да си играя с него, пък си исках от леля Донка някоя книга, те също си имаха много. Криех книгите под дюшека, но майка ми един ден разбра - тръгнала да чисти малко по-сериозно и решила да изтупа дюшека. Вечерта като се прибрах, ме гледаха осъдително - защо съм скрил от тях, какво щяла да каже Донка, че ние в къщи не четем, едва ли не, че сме прости. В крайна сметка спряха да заключват хола и аз си продължих с четенето”, с усмивка си спомня Костадинов перипетиите в детството.
Привърженик е на два типа комикси. От една страна, на хубавите исторически разкази в картинки, които да показват
националните ни герои като живи, пълнокръвни и цветно описани фигури
Вторият тип комикс, който харесва, е от рода на направеното в “Дъга” с герой Хитър Петър. Той първо пътува в бъдещето, а после се връща в миналото - например за битката при Онгъла, където помага на хан Аспарух да разбие император Лъв Лъвий.
“Имаше уникални реплики, и досега си ги спомням - например как се карат прабългарин и славянин, който казва: От кривокрак българин със стригана чутура акъл не ща. А онзи му отговаря: Ей сега ще те хвана за кухата славянска кратуна", смее се Костадинов.