Драматургът Жан-Пиер Мартинез: Не вярвам във вдъхновението
Французинът Жан-Пиер Мартинез бе специален гост на премиерата на своята пиеса "Невинно малко убийство" във временното убежище на ремонтиращия се Театър "София" - Theatro.
Жан-Пиер Мартинез бе любезен да отговори на въпросите на журналисти и публика преди и след спектакъла. Той призна, че гледа за пръв път българската постановка на младата режисьорка Надя Панчева с актьорите Дария Симеонова, Неда Спасова и Пламен Манасиев. "Предпочитам ефекта на изненадата. Винаги очаквам да бъда приятно изненадан и, разбира се, и този път стана така", сподели Жан-Пиер Мартинез след представлението.
- Мосьо Мартинез, какъв искахте да станете, когато пораснете?
- Когато бях на 16, исках да бъда рок звезда. Свирех на барабани в няколко групи, докато разбрах, че никой никога не знае кои са барабанистите, така че няколко години по-късно реших да стана драматург. Оказва се, че е също толкова трудно да станеш звезда като драматург, колкото и като барабанист, но писането е много по-малко натоварващо от свиренето на инструмент, което изисква много часове ежедневна солова практика. Писането на пиеси е перфектната работа за мързеливи хора – аз открих призванието си. Като казах това, мисля, че може би имам шанс да стана драматург звезда в България...
- Как станахте драматург?
- Винаги съм харесвал идеята да пиша, но ми отне години да стана писател, тъй като не мислех, че мога да си изкарвам прехраната с това. Освен това бях убеден, че да си писател означава да пишеш романи, а нямах талант за дългосрочно писане. Така че вместо това се обърнах към други форми на работа с езика: бях семиолог в областта на рекламата, което основно означава анализиране на процеса на комуникация; и също бях учител, но там е много критична и неблагодарна публика. И двете професии ме научиха пиша пиеси. Когато имах възможност да стана сценарист на телевизионни сериали, открих, че съм добър в това и което е също толкова важно, че мога да си изкарвам прехраната с това. В крайна сметка избрах да пиша за театър, което мога да правя с пълна свобода, тъй като не се налага да докладвам на продуцентски компании.
- Къде намирате вдъхновение за всичките си над 100 пиеси?
- Не вярвам във вдъхновението. Вдъхновението е за поети, не за драматурзи. Писането на пиеси е чисто въпрос на метод и практика. Като драматург непрекъснато търсиш идеи за нова пиеса в ежедневието си, дори и в най-обикновените взаимодействия. Всичко опира до това как гледаш на нещата. Хичкок каза: „Драмата е живот с изрязани скучни моменти“. Така че работата на драматурга е главно да наблюдава живота, да идентифицира най-интересните моменти, да ги сглобява и да изрязва скучните части.
- Какво послание бихте искали да оставите на публиката на „Невинно малко убийство"?
- Абсолютно никакви. В пиесите ми няма послания. Не харесвам пиеси с послания и обикновено ги намирам за скучни и често лицемерни. Ако имате съобщение за споделяне, напишете статия във вестник или направете нещо в реалния живот, за да предизвикате промяна. Налагането на морални послания на публика се прави най-добре от правителствата или организираната религия.
Но да не налагате послание не означава да не провокирате мисъл. За мен театърът е да се присмиваш на слабостите на хората (започвайки, разбира се, с моята собствена) и да държиш огледало на публиката с надеждата, че те ще излязат по-скромни, по-толерантни, по-човечни и всестранно по-добри хора. Точно като Молиер. Театърът не трябва да е налагане на морални послания или преподаване на уроци. Тя трябва да бъде насочена към това да накара публиката да се запита и да подхранва разбиране и толерантност.
- Защо хората трябва да гледат "Невинно малко убийство"?
- Да се забавляват заедно, да се посмеят заедно - какво можеше да им се случи, ако бяха в тази ситуация. Моите пиеси са за обикновени хора, които са въвлечени в необикновени ситуации. Но тук също има онзи "провокиращ мисълта" компонент, за който току-що говорех. Смехът винаги е бил най-лошият враг на тиранията, особено когато хората започнат да се смеят на тези, които държат властта и диктаторите. Смехът е революционен. Най-малкото е най-добрата защита срещу тиранията.
- Колко често ходите на театър и защо ви вълнува това изкуство?
- Живея в Авиньон, в южната част на Франция. Докато пиша това, този красив средновековен град е домакин на ежегодния Festival d'Avignon, най-големият театрален фестивал в Европа с повече от 1600 представления всеки ден, провеждани в около 160 театъра (повечето от тях са временни структури, създадени за три седмици фестивал). Така че за около месец ще гледам три пиеси на ден, но през останалата част от годината са по-скоро две на седмица. Като драматург, ходенето на театър е преди всичко начин да се дистанцирам от това, което пиша, като го сравнявам с другите. Понякога си мисля, че съм по-добър, а понякога това ми дава възможност да помисля върху това, което тепърва трябва да науча.
- Как си представяте, че ще се промени театърът след сто години?
- От самото си начало театърът е смятан за изкуство без бъдеще. Въпреки това, той все още е силен, така че моето предположение е, че след сто години ще бъде толкова силен, колкото винаги. В същото време е възможно след сто години на Земята да не останат хора, които да правят театър или да го гледат. Ако театърът все още съществува след сто или хиляда години, не мисля, че ще бъде много по-различно: формите се променят (помислете за модата), но човешката природа, изграждането на характер и разказването на истории са същите.
- Как бихте искали да бъдете запомнен, след като умрете?
- Това е много труден въпрос... Не вярвам в богове или в живот след смъртта. Предпочитам да разбера как да бъда известен точно сега, отколкото как ще ме запомнят след смъртта ми. Не бих искал да стана известен само след смъртта си, когато няма да съм там, за да празнувам или да му се наслаждавам. Просто се опитвам работата ми да бъде известна и обичана, докато съм жив.
- Използвате ли елементи от живота си, когато пишете черни комедии?
- Разбира се, собственият ми живот е постоянен източник на вдъхновение за моите комедии. А най-мрачните моменти често са и тези, които съдържат най-добрите възможности за смях, ако можете да ги погледнете по различен начин и да видите хумора в тях. Както на всеки друг, моят живот е едновременно трагедия и комедия. Всичко опира до начина, по който го гледате: ако можете да намерите начин да превърнете трагедията в комедия, това прави живота поносим.
- Кого бихте искали да убиете, тайно или не?
- Нямам нищо против да практикувам аборти в много късен етап на всички членове на Върховния съд на САЩ, които гласуваха за ограничаване на достъпа до аборт отново - и на тези, които назначиха тези лайна. Диктатурите са отвратителни във всяка държава, но да гледаш как най-голямата демокрация в света бавно се превръща в такава е невъобразимо.
- За финал?
- Бих искал да добавя специална благодарност към българските професионалисти и артисти, които избират да поставят пиесите ми в България, и към публиката, която идва да ги гледа. Аз съм напълно независим драматург: нямам агент и имам само работата си, която да говори вместо мен. Толкова съм щастлив и горд, че успях да се запозная с българи и да преживея българската сцена чрез пиесите си.
Единственото послание на театъра е да празнува възможността да се прави театър. Точно както единственото послание за свобода е празнуването на свободата, започвайки със свободата на словото. Театърът е за свобода. Писането за театър е преди всичко да достигнеш до другите по света и да се надяваш да бъдеш чут и да се надяваме да бъдеш разбран. Защото хората, които се разбират, правят любов по-често, отколкото война. Човек винаги пише, за да бъде обичан. Благодаря от сърце на българите, че обичат пиесите ми. И аз ги обичам.