Людмила Живкова е кръстена на руската снайперистка Павличенко
Дъщерята на Първия е автор на 8 стихотворения
На 26 юли Людмила Живкова щеше да навърши 80 години.
Как ли щеше да изглежда, ако беше преживяла драмите и премеждията, сполетели семейството й след 10 ноември 1989 г.? Баща и съпруг, вкарани в затвора, и син - обвинен в изнасилване.
А може би и тя щеше да попадне под ударите на Темида заради злоупотребите с пари и средства в служба “Културно наследство” към Комитета за култура. Заради далавери бяха осъдени и лежаха в затвора няколко висши чиновници.
Людмила Живкова е родена на 26 юли 1942 г. в самоковското село Говедарци. Там майка й Мара Малеева е участъков лекар, а баща й Тодор Живков
“се криел като
нелегален, но никой
не го търсел”
според една от жлъчните шеги на хумористичното народно творчество.
По думите на таткото тя е кръстена на известната съветска снайперистка Людмила Павличенко. Въпреки това през целия си живот е върла пацифистка и противник на всякакво насилие. Малко след нейното раждане семейството се мести в София.
Людмила завършва руската гимназия през 1960 г. и историческия факултет на СУ през 1965 г. Омъжва се за инженера от Враца Любомир Стойчев и се ражда дъщеря им Евгения.
През 1968 г. двамата се развеждат, малко по-късно тя се омъжва за плейбоя ватерполист Иван Славков, който след време ще оглави Българската телевизия.
Прословутите “петъци на Людмила” са първите й общствени изяви, макар и в тесен затворен кръг. У дома ѝ на бул. “Толбухин” (сега бул. “Левски”) всяка петъчна вечер се събират млади интелектуалци като Любомир Левчев, Светлин Русев, Александър Фол, Николай Генчев, Вера и Васа Ганчеви, Павел Писарев и др.
Непоканени хора на тези петъчни купони злобно ги наричат “файф оклок на младата червена буржоазия”.
А участниците в тях пият, пушат и се опитват да остроумничат по всякакви теми. Някои от по-смелите злословят и срещу някои партийни порядки - повече иносказателно и по-рядко пряко.
В книгата си “Вторият етаж” съветникът на Живков Костадин Чакъров пише, че високопоставен офицер от ДС намерил начин да “снесе” на Тодор Живков, че на тези сбирки се говори за антисъветски и ревизионистични идеи. И петъчните купони са закрити.
През 1970 г. Живкова задочно специализира история на изкуството в Московския държавен университет. Следващата 1971 г. е изключително богата със събития за дъщеря №1 на републиката. През май се ражда синът Тодор, наречен от народа Малък Тошко.
Людмила е изпратена в Оксфордския университет в Англия заедно с Иван Славков и през същата 1971 г. в Института по балканистика защитава кандидатска дисертация на тема “Англо-турските отношения 1933-1939 г.”.
От изключително важно значение за развитието на Людмила е срещата и
запознанството ѝ
с писателя
Богомил Райнов
Това става на 11 септември 1971 в хотел “София”, на честването на 60-годишния юбилей на Тодор Живков и награждаването му със званието “герой на НРБ”.
Случайно или не, протоколът на тържеството ги е сложил на една маса. С времето Райнов ще се превърне в неин гуру из дебрите на източните учения, езотериката и окултизма.
На 27 октомври 1971 г. умира майката Мара Малеева. Партийната и държавническата кариера на Людмила тръгват нагоре с космическа скорост.
Пак през 1971 г. е назначена за първи зам.-председател на КПКВЧ (Комитет за приятелство и културни връзки с чужбина). Председател е Георги Димитров - Гошкин.
И само след няколко месеца, вече през 1972 г., е преназначена за зам.-председател на Комитета за изкуство и култура (КИК), ръководен от поета Павел Матев. През следващата 1973 г. година става негов първи заместник, а през 1975 г. вече е председател на комитета с ранг на министър.
Людмила сигурно е щяла да оглави комитета по-рано, ако не е жестоката катастрофа, в която едва оцелява. На 12 октомври 1973 г. Тодор Живков заминава на официално посещение в Полша. Според тогавашния държавен протокол тя е сред изпращачите на летището. Но се забавя вкъщи и шофьорът решава да компенсира забавянето с по-висока скорост.
На околовръстното шосе служебният мерцедес на Людмила се удря челно в москвич, който изпреварва неправилно камион. Тя получава черепно-мозъчна травма и изпада в безсъзнание, лицето й е нарязано от счупените стъкла.
Съпругът й Иван Славков казва: “Като я видях в “Пирогов”, едва я познах. Беше смляна като кайма. Ужас! Ударила се беше в предното стъкло на колата и имаше силно мозъчно сътресение. След това й забраниха да пътува, особено със самолет.
Тя обаче рипна още
на третия месец да
оправя България”
В книгата си за Людмила проф. Недьо Недев свидетелства: “Откарват я в “Пирогов”, мобилизират най-добрите специалисти да я лекуват. Привличат лекари от чужбина. Прилагат лечение под ръководството на Петър Димков. Използват вани с екстракт. В Париж й правят пластична операция. Тя се съвзема и през февруари 1974 г. се връща на работа.”
Тази катастрофа е водоразделът в кариерата на Людмила Живкова. От първото й назначение в КПКВЧ са минали около три години, през които тя работи с пълните си възможности. От произшествието нататък започва ново летоброене в краткия й живот - седем години, и капацитетът й е намалял почти наполовина. Катастрофата оказва трайно влияние върху здравословното и психическото й състояние.
Богомил Райнов пише, че с невероятна енергия и упорство тя се опитва да приложи някои от идеите на Учението въпреки съпротивата на склерозиралата партийна бюрокрация.
“И нека не си въобразяваме, че всичко в нейната апостолска дейност е вървяло по мед и масло поради щастливата случайност да се нарича Живкова”, пише още Райнов.
На конгреса на БСП през 1976 г. Людмила става член на ЦК на БКП. А в края на 1978 г. на заседание на Политбюро на Живков казва, че “някои другари подготвили предложение Людмила Живкова да стане член на Политбюро. Какво ще кажете?”, малко като на шега подхвърля Тато.
По-младите членове на висшия партиен орган мълчат, но ветеранът Тодор Павлов казва: “Какво ще кажем ние, не е толкова важно.
По-важното е какво
ще каже народът”
Настъпва оглушителна тишина. Живков сваля напрежението: “Добре, добре, въпросът не е актуален и не фигурира в дневния ред на заседанието...”.
Но така, както не е актуален, само след няколко месеца на поредния пленум Людмила е предложена и утвърдена за член на Политбюро. Между 1976 и 1981 г. е народен представител в VII и VIII Народно събрание.
Веднага щом през 1975 г. оглавява Комитета за изкуство и култура маха буквата И и той става само КК - Комитет за култура. Създава свой екип, в който и двамата - Любомир Левчев и проф. Александър Фол, са първи зам.-председатели. Отделно има и още 6-7 заместници.
Благодарение на Богомил Райнов, които й дава необходимите книги, Живкова се приобщава към духовното движение Агни Йога или Жива Етика. Тя често гостува в дома му. Понякога в разговорите участват и Александър Лилов, Светлин Русев и, разбира се, Соня - съпругата на Райнов.
В книгата си “Людмила” той пише: “Основните възгледи на Людмила за човешкото битие и космическата безпределност бяха в общи линии близки до моите. Не защото аз й ги бях внушил, а защото източникът беше един й същ - словата на Учителя Мория, оповестени на света чрез книгите на Елена Рьорих.”
За да разберете, макар и малко,
какво представлява
Агни Йога,
ето част от неговите основни постулати: “Устремявайте всяко движение на съзнанието в потока на еволюцията. Разглеждайте всяка крачка като неделима от процеса на усъвършенстване. Застиналата форма е пригодна за повторение, но потокът не повтаря нито една вълна. Сън и бодърстване, работа и отдих, движение и покой - всичко еднакво ни носи към завършване плана на живота. Като отронени листа - ще кажат плахите. Като посети семена - ще кажат разумните. Като стрели на светлината - ще кажат смелите. Който се плаши от грохота на потока, още не се е родил в духа.”
Людмила Живкова коренно променя начина си на живот. Става пълна вегетарианка, избягва да яде яйца, масло, сирене, захар... Храни се предимно с плодове и зеленчуци. Веднъж в седмицата има “гладен ден”, в който си позволява само няколко чаши зелен чай.
Изпълнява упражнения от хата йога и педантично се грижи за външната и вътрешната чистота на тялото си. Прави и упражнения, с които се отваряли или разширявали енергийните центрове, или т. нар. чакри.
“Невисока на ръст и слабичка на вид - описва я Богомил Райнов, - едва оцеляла подир жестоките травми на тежката злополука и продължаваща да живее сякаш по чудо при аскетичния режим, който си беше наложила, Людмила в същото време излъчваше някаква неизчерпаема духовна енергия."
Да не пропуснем и един важен щрих към портрета й - тя е неуморима, настъпателна и амбициозна. Много амбициозна.
Но дори и тази неизчерпаема духовна енергия не може да надвие неприятностите, които я сполетяват: от тенденциозно лошото отношение на Москва към личността й, през омразата, която таи към нея част от висшата партийна бюрокрация, до паричните злоупотреба на служба “Културно наследство”.
Сам доста объркан в ситуацията, баща й Тодор Живков решава да действа, както го е правил с всеки, който заплашва или пречи на властта му - сваля я от всички постове. Това тя не може да понесе. Това е краят.
След смъртта й на 21 юли 1981 г. Людмила Живкова е канонизирана,
след 10 ноември 1989
г. е сатанизирана
И в двата случая обяснението е в “такова беше времето” според прословутата фраза на ген. Добри Джуров.
Да завършим този спомен за Людмила Живкова с няколко от най-важните й дела и идеи, (някои нереализирани), които може би ще останат в българската история.
- Разработена е всенародна програма за естетическо възпитание.
- Голяма изложба на родения в България световен художник Жул Паскин.
- Асамблеята “Знаме на мира”, в която участват деца от 79 държави. Мотото е “Единство, творчество, красота”.
- Галерия за чуждестранно изкуство - проектът се влачи години наред, реализиран е само частично и е завършен от Вежди Рашидов като министър на културата.
- Построяването на Народния дворец на културата.
- Разработван е проект за построяване на комплекс от музейни сгради и художествени галерии на мястото на някогашната зоологическа градина.
Нейна идея е тържественото честване на 1300 години от създаването на българската държава, заради което си навлича гнева на Москва. Тя е ръководител на комисията за организирането на тържествата. Според плановете й тържественото събрание трябва да е в зала №1 на НДК, където да звучи Одата на радостта от Деветата симфония на радостта на Бетховен...
Малцина може би знаят, че Людмила Живкова е писала поезия. Нейната някогашна секретарка Екатерина Чалъкова ги е публикувала в книгата си “Незабравимата Людмила”.
Стихотворенията са 8, съчинени са през есента на 1975 г. в Княжево и са написани с лява ръка. Публикуваме две от тях. Стихотворението “Огнен знак” и е посветено на Червените ескадрони.
ОГНЕН ЗНАК
Кървав знак,
огнен знак
сърцето ми разтърси.
Крилете ми не
ще пречупиш,
тъмнина!
В полет
устремен
зовът кънти
искри пламтят
в огньове
се превръщат
и озаряват моя път.
Кървав
знак,
като стрела
заби се
в моето сърце,
на огън се превърна
и полетя
обратно
към пламъка,
от който излетя.
Окървавеното сърце
в твоите нозе
положих.
Стрелата ти
кръвта превърна
в рубин.
И с нова сила
запламтя света,
искрите
в звезди превърна
и те се сляха
с твоя знак.
Крилете ми
не ще пречупиш,
тъмнина!
С удвоени сили
отново искам
да летя!
Звездите
ще целуна
и няма пак да спра.
В порива
на вихъра
се губя,
пулсирам
и кънтя.
Това е твоята борба -
жестока
и красива,
която
озарява моя път.
Много ще се чудят
накъде
летя?
Крилете ми
ще искат
да пречупят
и вярата
с меч
да прободат,
но те не знаят как
кръвта ми
по-червена
става,
как мощно
почва да кънти
зова.
Скрепен с обща кръв,
ефирът се превръща
в Красота.
Червен рубин
пламти в сърцето
и полетя
към твоята звезда.
По-силна от преди
ще продължа
аз
полета
на Красотата.
8 ноември 1975 г.,
Княжево
ЗОВ
Защо небето е тъй синьо?
Защо тупти така света?
Защо вълнува се морето
и трепка моята душа?
Нагоре устремно летя,
в полет вдъхновен
и радостно тупти сърцето,
в ритъма на моята страна.
Зова пламтящ като рубин
разпали огнена искра
зелени, сини, червени...
Те сливат се в дъга
и този мост ме свързва
със цялата земя,
вълнувам се и трепкам
със шума на света
вибрации ме заливат
и ставам аз вълна
нагоре ме издига
в устрем да летя
на птица да приличам,
с трепкащи крила.
Кат вихър да завличам
шума трептящ навред
на пламък да приличам
зовящ, летящ напред.
1975 г., Княжево