Осъденият на смърт си отива
Последният екзекутиран у нас е Георги Алински.
Разстрелян през 1989 г. заради това, че три пъти
повреждал нарочно лифта на Боровец
7 са останали мъжете, чули най-тежкото наказание
В името на народа ви признаваме за виновен и ви осъждаме на смърт чрез разстрел.
В главите на седем възрастни мъже още отекват тези думи. Толкова са затворниците, които преди трийсетина години са чули най-тежката присъда, отречена отдавна в Европейския съюз.
И макар от 23 години смъртните им наказания да са променени с доживотен затвор без замяна, ужасът при всяко отключване на килията не ги напуска, но и надеждата, че все пак може и да излязат на свобода, макар и в края на дните си.
Стореното от тях е истински филм на ужасите. Те са зад решетките, защото са клали жените и бащите си, изнасилвали са и са убивали деца.
Двама са в софийския затвор, двама в плевенския и по един в бургаския, варненския и старозагорския по данни на Главна дирекция “Изпълнение на наказанията”.
На двама наказанията са прочетени през 1989-а, на един през 1990 г., на трима през 1995 г., когато у нас вече има мораториум въру смъртната присъда. Най-младият е бил само на 18-19 г., когато я получава, само година преди промените.
Малцина сигурно знаят, че 10 октомври е европейският и световен ден срещу смъртното наказание. То все още продължава да се изпълнява в 54 страни по света, включително и в една европейска - Беларус. (Виж на 19-а стр.)
“Не мога да кажа точно на колко изпълнения на смъртни присъди съм бил, но мога да ви уверя, че със смъртта не се свиква, и сега настръхвам при мисълта за нея”, казва Ангел Топкаров, дългогодишен шеф на пазарджишкия и софийския затвор.
На 12 декември той ще навърши 93 години и е сред малцината, останали живи, които могат да разказват за екзекуциите преди 1989 г.
До 1950 г. осъдените
на смърт ги бесели,
а после разстрелвали
Изпълнението се извършвало “по места”, а от началото на 80-те години само в софийския затвор в специално пригодено помещение, чийто вход се виждал откъм следствения отдел. След разстрела със затворническата линейка тялото било откарвано към крематориума.
Последната екзекуция у нас е извършена на 4 ноември 1989 г., едва шест дни преди смяната на режима. Самоковецът Георги Алински е разстрелян, след като е признат за виновен по обвинение в диверсия. В период от десет години той повредил три пъти лифта на Боровец с цел саботаж.
Два месеца по-рано, на 4 септември, е екзекутиран и Лазар Челенков, осъден на смърт за убийството на две жени. 14 са изпълнените смъртни присъди само през 1989 г. Последната екзекутирана жена е през март 1988 г.
През лятото на 1990 г. върху смъртното наказание е наложен мораторуим, но въпреки това най-тежката присъда продължава да се произнася от съда. В онзи момент следващото по-тежест наказание е било 30 години лишаване от свобода.
Доживотната присъда без замяна, с която в момента са наказани около 60-ина мъже, е въведена в Наказателния кодекс на 10 декември 1998 г. от 38-ото народно събрание.
Тогава е и официалното премахване на мораториума, което посрещат в затвора 21 “смъртници”. Тяхната присъда е променена на доживотен затвор и доживотен затвор без замяна с указ на вицепрезидента от 25 януари 1999 г. Това става само месец след премахването на смъртното наказание, което действа у нас от 1 февруари 1896 г.
Рекордьорът
Ако се чудите кой е българинът, престоял най-дълго в затвора - ето го -75 годишният Георги Белчинов, придобил известност зад решетките като Дядо Боже. Така му викат всички в софийския затвор, защото постоянно се моли и говори за Бог. Заради силната си набожност е получил дори сертификат за завършен тримесечен “курс на пътешествието”.
“За това, че ходя навсякъде с Господ и той е с мен. Той ми знае пътя”, по собствените му обяснения. Грамотата е вид поощрение за затворници, които твърдят, че са се покаяли.
Роден е през 1945 година, неграмотен е. Баща му се занимавал със земеделие, а майка му ходела да пере по чуждите къщи, за да изхрани многобройната челяд. Той имал още четирима братя и една сестра, но не успял да се сбогува с нито един от тях, защото бил в затвора, когато починали.
Георги Белчинов, или Дядо Боже, е зад решетките от лятото на 1989 г. за убийството на втората си съпруга Зоя. Преди това има и една присъда от 20 години затвор за убийството на първата си жена, която затрил, когато бил на 28 години. От това наказание излежал 12 години. Зоя убил от ревност навръх имения си ден на 6 май 1989 г. Твърди,че тя много “хойкала”, а и искала да го отрови, даже го направила, като му сипала “нещо” във виното. Събрали се, след като тя излязла от сливенския затвор, където прекарала четири години, защото заляла с киселина първия си мъж. Дядо Боже я “наказал”, като я наръгал 26 пъти с нож.
“Не съм за затвора вече.
Поправих се, от лошо
бягам, кръстих се,
приех християнството и станах много добър. Нямам нито едно наказание за тези години”, похвали се той пред екип на “24 часа” преди три години. Сега заради коронавирусната инфекция свижданията са ограничени.
За последно Георги Белчинов е молил за милост на 27 февруари 2017 г., когато праща документите си до Върховния касационен съд и вицепрезидента Илияна Йотова. Получава отказ. Прави опит и през 1998 г., но молбата му е отхвърлена.
Първите му години зад решетките били най-трудни. Той бил ту в единична килия, ту с други затворници, поставени под специален режим. Местен бил няколко пъти, но винаги в килия с размери 4 на 2,5 метра. През повечето от времето прекарвал сам. Между 1990 и юни 1995 г. осъдените на смърт споделяли една килия. В нея трябвало да има легло с матрак, две одеяла, нощно гърне и радио с централно управление. Нямало стол или маса. До октомври 1998 г., когато всички прозорци били заменени с по-големи, виждал светлината от прозорче с размери 0,6 кв.м.
“Спях направо на нара,
случваше и директно
на цимента”,
разказва Белчинов.
В килията имало една крушка от 60 вата, чиято светлина била недостатъчна, тъй като се намирала на стената над вратата.Тръбите на парното били покрити от един ред тухли, нямало електрически контакти.
“Смъртниците” се хранели в килиите си. За час сутрин излизали на разходка в двора заедно с другите, поставени под специален режим. Вечер ги напускали за по няколко минути, за да използват нормална тоалетна, а не само гърнето, което всъщност било кофа. Тъй като се приемало, чеосъдените на смърт представляват висока опасност, не им се разрешавало да работят на открито. Веднъж седмично било разрешено да се изкъпят за няколко минути. В месеца имали право на две свиждания за по половин час. Посещения на адвокат не се допускали.
Според Белчинов години наред единствените хора, които виждал, били само надзирателите.
На осъдените на най-тежкото наказание, но вече по време на късните години на мораториума, се давала и възможността да си купят закуски и тоалетни принадлежности от лавката, стига да разполагат със средства, и да вземат книги от библиотеката.
Стресът се засилвал и от ужаса, че при всяко влизане на надзирател очаквал да му съобщят, че мораториумът се отменя.
“Почти всяка
вечер в 12 часа
влизаше надзирател
и ме питаше:
Ти мина ли вече през
Върховния съд?
Не съм минал, му казвах, а той. Е, добре, тогава няма да е тази вечер. Искаха да ме изкарат и да ме трепят”, спомня си Белчинов.
Всъщност към изпълнение на смъртното наказание се преминавало, след като окончателната присъда на Върховния съд е потвърдена от Президиума на Народното събрание, а след 1971-а от Държавния съвет на НРБ. При изпълнението задължително присъствал прокурор, който ръководил “процедурата”. Присъствал и лекар, който да установи смъртта на осъдения. Задължително за датата, часа и мястото на изпълнението трябвало да бъде уведомен и началникът на Окръжното управление на МВР.
Особеното при жените “смъртнички” било, че преди изпълнението те минавали преглед през трима лекари, за да се установи дали не са бременни. В противен случай наказанието се отменяло.
Изпълнението се извършавало от някои от надзирателите.
Георги Белчинов получава смъртна присъда за убийството на втората си жена. Той е в затвора от 1989 г.
“Обикновено ги събирах, прочитах пред тях присъдата, за да им припомня за какво е възмездието над осъдения, и питах дали има доброволци. Най-често имаше, но се е случвало всички да откажат и трябваше да посочвам хора от личния състав. Зад този, който стреля, трябваше да има и негов дубльор със зареден пистолет, защото всичко може да се случи в оня момент, разказва Ангел Топкаров.
Въпреки че 9 от годините в затвора за Белчинов минават по време на мораториума, той опитал да се обеси, лежал и в психиатрията при затвора в Ловеч, изпадал през годините в депресии.
Защитната му реакция била да отхвърли каквато и да било вина, а и да си спомня за двете убийства. За да запази самоуважението си, се опитвал да се изкара жертва, смятат психолозите.
Никаква вина за стореното не се прокрадва и при друг осъден на смърт, придобил известност като
касапина от севлиевското село Душево
Ангел Ангелов. Той е в старозагорския затвор, като любопитното при него е, че получава две доживотни присъди за двете убийства - на бившата си жена и на баща си Тодор, който живеел в Севлиево.
Убийствата са разкрити в края на февруари 1992 г. Бащата се оказва заровен в двора, а бившата жена - разчленена в мазето.
Бащата и синът често се карали, защото Тодор не одобрявал новата приятелка на сина си и не искал да му даде пари да открие ресторант. Това пък станало причина Ангел да пожелае смъртта му. Всъщност това убийство той не го извършил сам, а със съучастник, познат на приятелката му. Докато възрастният човек бил умъртвяван, в съседна стая спели децата на двойката.
Три месеца по-рано, през септември 1991 г., Ангел заклал жена си, с която бил в процес на развод. Уж я поканил да се разберат за децата и имуществото, но като не постигнали съгласие, той решил да я заколи. За да е сигурен, че я е ликвидирал, я ударил и с чук. Отрязал крайниците ѝ. После се опитал да гори останките ѝ в казана в мазето, но се понесла тежка миризма. Затова прекратил това начинание и ги заровил.
Ангелов е осъден на смърт през 1995 г. След отмяната на смъртното наказание се оказва, че заради мотаене по инстанциите той е получил две присъди. Грешката е поправена по-късно. Тя се разбира, когато той иска помилване. То му е отказано.
За да не стане грешка, в годините, когато у нас се изпълнявали смъртните присъди, последният въпрос към осъдените бил да кажат трите си имена.
“Един от обречените - Любомир Димитров, отговорил: “Шевкет Мюмюнов от Кърджали”. Когато имената не съвпадат, процедурата налагала разпознаване. Екзекуцията се прекратява, осъденият се връща в затвора, където срещу протокол и подпис трима души, които го познават, да потвърдят, че тъкмо той е осъденият и че няма да бъде убито друго лице. Така си спечелих още 2-3 часа живот”, обяснил “играта си” Димитров преди фаталния изстрел”, разказва Ангел Топкаров.
Според него премахването на смъртната присъда е “спасение и за тези, които трябва да я изпълняват”. Защото по десетина човека участвали във всяка екзекуция, а те “нямат никаква вина, че се е стигнало дотам”.