Кати Комърфорд: Шефът на охраната ни бе убеден, че ще има атака от въздуха, затова все ни обучаваше как да се евакуираме
Кати Комърфорд, оцеляла при атентата, ексклузивно пред “24 часа”
Тя е сред 54-мата очевидци, които говорят за преживяното в документална поредица на “Нешънъл джиографик”, посветена на 20 г. от трагедията
Кати Комърфорд работи в американската банка “Морган Стенли” на 70-ия етаж на южната кула на Световния търговски център. 11 септември 2001 г. не предвещава да е по-различен от останалите дни - тя става, отива на работа, среща се с колегите. Но не след дълго това се превръща в най-ужасния ден в живота ѝ.
Когато самолет се врязва в северната кула на Световния търговски център, въпреки хаоса и ужаса тя успява да се изправи и да потърси своето спасение. Помага ѝ познат глас - тя чува как шефът на охраната им Рик Рискорла пее високо, така че всички оцелели да се ориентират къде се намира той, да отидат при него, а оттам и да слязат по стълбището. Рик Рискорла е и човекът, който постоянно организирал учения по безопасност за Кати и колегите ѝ - той бил убеден, че ще има терористична атака срещу Световния търговски център и че тя ще дойде от въздуха.
Кати го вижда, докато се опитва да се евакуира. Рик държи високоговорител, пее и казва на всички, че е ден, в който се гордее, че е американец. Рик загива, след като се уверява, че всички около него са в безопасност навън. Кати му е признателна завинаги, че той е спасил живота ѝ и че е успяла да се прибере при семейството си.
Това разказва Комърфорд - една от 54-мата оцелели след атентата, в новата документална поредица “11 септември: Един ден в Америка” на “Нешънъл джиографик”. Екипът на продукцията работи по нея три години, преглежда 951 часа архивни кадри, някои от които непоказвани досега. Шестте епизода ще бъдат излъчени в четири поредни вечери от 22 ч., като стартът е на 1 септември.
Ето какво разказва една от продуцентките на сериала Керълайн Мардсън и самата Кати Комърфорд ексклузивно пред “24 часа”.
- Какъв беше 11 септември за всяка от вас?
Кати Комърфорд: Започна като всеки един нормален ден. Времето беше прекрасно, нямаше нито един облак в небето. Отидох на работа, екипът ми имаше съвещание, когато първият самолет се заби в северната кула. Така той се превърна в най-лошия ден в историята на Америка.
Беше
сюрреалистично,
отначало човек се
чувства, сякаш е в
някакъв филм,
докато реалността не го приземи.
Когато успяхме да се доберем до стълбището, не бяхме сигурни дали няма проблем с двигателя или пилотът не е допуснал грешка и заради това самолетът се е блъснал в кулата. Успях да сляза до 44-ия етаж, когато вторият самолет удари нашата кула. Тогава всичко се промени. Осъзнахме, че сме обект на атака и тя е катастрофална. Знаех, че трябва да се махна от тази сграда.
Керълайн Мардсън: Докато работех по продукцията, си бях решила никога да не разказвам какво съм правила в този ден, защото беше толкова банално на фона на всички останали истории. Последните две години прекарах в работа по тази поредица, слушах историите на оцелели, затова и няма какво аз да кажа за този ден. Не правих нищо особено.
- Кати, как успяхте да запазите самообладание в онзи напрегнат момент?
Кати: Когато самолетът удари нашата сграда и осъзнах, че съм още жива, ме обля много странно чувство на спокойствие. Тази сграда няма да ме отдели от децата и от съпруга ми, си казах, спомням си много ясно.
Така че запазих самообладание и се фокусирах върху това да изляза от сградата. Част от това самообладание се дължеше на тренировките с шефа на охраната ни Рик Рискорла.
Благодарение на него ние знаехме какво да правим, че трябва да излезем. Той беше като военнокомандващ, който ни даваше заповеди, казваше ни в каква посока да поемем, успокояваше хората. Затова осъзнах, че трябва да се владея напълно и че този, който може да ме спаси в онзи момент, бях самата аз.
Имах една задача - да открия обувките си, защото когато самолетът се разби в кулата ни, ударната вълна ме извади от обувките и ме запрати към стената.
Трябваше да стигна до стълбището и да успея да се махна от сградата. Запазих самообладание. Не знам дали се дължеше на адреналина, но когато се прибрах пред дома ми и слязох от колата на алеята ни, не можех да направя нито крачка повече, дори ако някой ми беше дал 10 млн. долара за това.
До този момент
единствената ми
задача бе да
не се предавам,
да съм достатъчно силна, за да мога да се прибера вкъщи.
- Казвате, че в онези толкова важни моменти на оцеляване всеки от намиращите се във вашата сграда е проявил добрина към останалите - помагал е с каквото може. Това ли остава - човещината, дори и в най-тежките моменти за всекиго?
Кати: Да, точно така. В онзи ден видяхме най-лошото, на което е способно човечеството, но в същото време усетихме и доброто, и то по целия свят. Имаше толкова много ужас, хората изпитваха такава болка.
Но в онзи ден имаше такова чувство на съпричастност, на човещина. Жалко е, че трябваше да стане нещо толкова ужасяващо, за да покажат някои хора такива емоции. Надявам се всички да осъзнават колко смели бяха нюйоркчани в онзи ден и как направиха така, че човещината да победи целия ужас на 11 септември. Така че добрината, съпричастността се издигнаха много по-високо, отколкото бяха кулите, които бяха сринати.
Керълайн: Подходът ни при създаването на сериала бе да покажем случилото се в този един ден. Да видим какво са преживели хората там точно тогава.
Целта ни не беше да покажем моментите, в които хората си помагат един на друг, а накрая точно това се получи. И беше наистина огромно удовлетворение. Да, показваме ужасяваща история, в която има и насилие, гледаме архивни кадри, слушаме разказите на очевидци. Накрая осъзнаваш, че
повечето от нас
никога няма да
преживяват подобно
огромно
събитие, което да ги
изпита като хора
Гледайки всичко това, си казахме, че инстинктът на намиращите се там е бил да помогнат на останалите. Това прави и поредицата толкова интересна и гледаема.
- Какво е посланието на случилото се на 11 септември и на поредицата, посветена на 20-годишнината от трагедията?
Кати: За мен беше важно да участвам в поредицата за 11 септември, защото, както знаем, оттогава са минали 20 години и има цяло едно поколение, което не е било родено по времето на атентата. Жизненоважно е да знаем повече за случилото се тогава, за да не се повтори то никога повече. В продукцията всичко е разказано от първо лице. Това позволи на всеки от нас да сподели своята история, така че това поколение, а и онези след него, да могат да погледнат към онзи ден, сякаш са били там. Когато ме снимаха за поредицата, нямаше други около мен - бях само аз с моите емоции, чувства и спомени за онзи ден. Иска ми се посланието му да е: “Никога няма да забравим, спомняме си ужаса от случилото се, но и величието на човечеството, което се появи като резултат на този ден”.
Керълайн: Ние работим в партньорство с 9/11 Memorial & Museum - организация, която също се грижи да не бъде забравено посланието от онзи ден. Когато снимахме интервютата с оцелели, очевидци, осъзнавахме, че събираме видеодокумент, който ще остане завинаги в историята. Както Кати каза,
20-годишните
сега нямат спомен
за този ден
- има поколение, което няма никаква идея за него. Понякога историческите книги може да са доста суховати. А когато гледаш хората, преживели ужаса на 11 септември, да застават сами пред камерата и да разказват за случилото се, има голяма доза задушевност - те говорят направо на теб.
Така можеш да усетиш и близостта на всички тези, преживели сами атаките в онзи ден.