Максим Ешкенази: Зала, пълна с деца, които крещят името на Стравински, е върхът на кариерата ми
На първия концерт
в Лос Анджелис,
след 15 месеца
ограничения, хората
ставаха на крака след
всяко изпълнение
и плачеха
- Живеете в Лос Анджелис, пътувате и непрекъснато по цял свят, но от няколко месеца сте в България. Къде бяха последните ви концерти навън, г-н Ешкенази?
- Последната година и половина заради коронавируса беше по-спокойна откъм пътувания. В началото бях в Лос Анджелис, от октомври вече бях в България и започнахме малко по малко да правим концерти, преди да ни затворят напълно. През декември имах инцидент, при който си счупих ключицата, но съвпадна с пълния локдаун. От февруари започнаха концертите и имах едно кратко пътуване до Лос Анджелис. След първото произведение, което свирихме, всички хора станаха на крака, бяха с маски и аз виждах сълзите в очите им. Казах си: “Леле, колко хубаво сме свирили!”. Оказа се, че това е първият им концерт от 15 месеца. Никога не ми се беше случвало след абсолютно всяко произведение цялата зала да става на крака и да ръкопляска. И там се завърта машината в оркестровия живот, макар и много по-бавно, отколкото в България. От края на септември започва редовният сезон за мен в Лос Анджелис, така че ще трябва да замина.
А иначе преди ковид програмата беше наредена много напред, освен концертите в Лос Анджелис трябваше да имаме турнета в Япония, в Корея, но паднаха. Животът на музиканта винаги е свързан с пътя и трябва или да заобича пътуванията, или да се примири. Има моменти, в които роптая, но когато си имал 400 хил. мили пропътувани на година и изведнъж паднеш на нула, е голям шок. Но осъзнаваш, че има и други неща в живота, които са прекрасни и може би трябва да намалиш пътя.
- Какви например?
- Семейство, деца, повече време за разходки в парка.
Сега, докато пътуваме с това турне, ме питат не ми ли е трудно, че единия ден съм на едно място, на другия трябва да съм на репетиция в различен град. Замислих се, че е като детска игра за мен, защото ставам в 5 часа сутринта и пътувам два часа,
а обикновено ставам
в 5 и пътувам 17 часа
до друг континент
Там си с различно време и отиваш веднага на репетиция. Пътувайки север-юг, е по-здравословно, защото няма часова разлика.
- Кога ви остава изобщо време за личен живот?
- По време на ковид имах много време за личен живот и беше прекрасно. Всичко е баланс - ин и ян. Непрекъснато се опитваме да го нагласяваме. В някакъв момент виждаш, че си залетял в една посока, връщаш се и обикновено изпускаш центъра и отиваш в екстремното. После пак се връщаш и постепенно вълната се изравнява.
- Споменахте екстремно, кога изкарахте курсовете за пилот на самолет?
- Започнах с парашути в Божурище, след това минах през парапланери от Витоша, делтапланери, през 2001-2002 г. взех книжка за самолет в Лос Анджелис, 2010 г. за хеликоптер. Последното от тази серия въздушни заболявания са дроновете. Не ги наричам екстремни, за мен те са успокояващи.
- И скачането с парашут ли?
- Хайде, да кажем, че това не е успокояващо, но съм го правил, като съм бил 16-17-годишен. Но когато си с парапланер, да си сам, да съзерцаваш природата, да не можеш да говориш по телефона, да не можеш да си проверяваш социалните мрежи, това е едно прекрасно бягство от реалността. Същото е и със самолета. Като излетиш, си в друг свят, плуваш в небето. Гледам, че напоследък се връщам към красотата на гмуркането, която обожавам. Мисля тези дни да отида в Созопол да се гмуркам. Синът на Ана Пападопулу се занимава с такива неща и ще отида да го посетя. Ще е първото ми гмуркане в България и се вълнувам.
А иначе съм сертифициран водолаз, непрофесионален.
- В момента се намирате в град Шипка, защо?
- Мисля си, че тракийците не са били балами. В това се убедих, когато дойдох в този град, където правим академия “Роза”, в която участват 15 тийнейджъри от цялата страна. Заедно с няколко музиканти от Софийската и Варненската филхармония правим малък летен образователен фестивал. Прекрасно е, че имаме възможност да прекараме една седмица в тази страшно красива местност. Точно там тракийците са решили да направят голяма част от гробниците на своите царе и знатни хора. Там е и златната руска църква, изградена от италианци. Има нещо магическо в това място.
А ние какво правим?! Опитваме се да учим децата на Дворжак и Моцарт, както някои го наричат - високото изкуство. Да предадем факела на бъдещите поколения. Навремето с “Фортисимо” започнахме да правим концерти, които са образователни, и сега вече няма оркестър в България, който да не прави такива събития. В началото бяхме първите като че ли в новото време. Сега има много добри музикални училища из цяла България, но през лятото няма фестивали, които да са образователни от това ниво. Дано започнем една нова вълна и
България да се превърне
в център за летни
образователни програми
Такива фестивали има в Аспен, САЩ, в Северна Германия, във Вербие, Швейцария. Това са едни от най-известните фестивали за класическа музика, които всъщност са именно образователни. Идват огромни звезди да преподават, да свирят заедно. Дано и при нас се получи нещо такова в бъдеще.
- Предполагам, че правите концерти с тези деца?
- Разбира се, ще имаме на 15 август на площада в Шипка или както аз го наричам - на мегдана. И на 16-и до Казанлъшката тракийска гробница. И двата концерта са безплатни, те са подарък за хората, надявам се да им хареса това, което сме постигнали.
Децата свирят главно на дървени духови инструменти. Има кларинети, обои, фаготи, корни, чели, контрабаси, както и струнни.
- Паралелно с това правите и концерти с Михаела Филева. Колко предстоят?
- Ще участваме в “София съмър фест” на 1 септември заедно със симфоничен оркестър. След това ще сме в Добрич и Търново, това ще е краят на турнето. То започна през февруари. С Михаела си мислехме да направим някакъв концерт и малко като на шега го предложих на един от оркестрите в България. Пробвахме, пуснахме билетите в продажба и
свършиха буквално
за часове
Веднага пуснахме втори концерт за същия ден. Беше в Шумен, с шуменската симфониета. Така се продадоха три концерта за отрицателно време. И вече няма оркестър в България, с който да не сме работили.
- Двамата работите в съвсем различни стилове музика. Какво включва програмата, която представяте?
- Концертът се казва “Ин и ян”, носи името на албума на Михаела, който излезе на 15 май, тогава беше и рожденият ден. Почти целият е създаден по време на ограничителните мерки. Когато излезе на пазара, дадохме същото име и на турнето. Преди това правехме концерти “Максим Ешкенази и Михаела Филева”. Представяме 11 нейни песни, като 5 от тях са от “Ин и ян”, другите са от старите хитове - “Опасно близки”, “Приливи и отливи”, “Латино сеньорита”, “Инкогнито”... За една от песните от новия албум - “Опора”, Михаела ме покани да свиря на цигулка. Беше много емоционално.
Опитваме се да направим турнето “Ин и ян” между двата стила - класически и поп. Представяме даже музика на Вагнер - “Полетът на валкюрите”, “Хабанера” от “Кармен”, изпълнен от Йоана Кадийска, има и дует, в който Михаела Филева и Валери Турманов изпълняват Somewhere на Ленард Бърнстейн. Включили сме също произведения от Брамс, Офенбах...
- Сред феновете на Михаела Филева има много деца, предполагам, че идват на тези концерти. Как реагират на класическата музика?
- Това не е ли прекрасно?! Турнето е някакъв вид развитие на това, което правим с Михаела през последните 10 години. Още от самото начало сме си говорили, че тя е нашият секретен ключ към съзнанието на по-младите хора, които идват на концертите “Фортисимо”. В тях каним хора от различни сфери на изкуството - не само певци, но и актьори, които да ни помогнат не само да привлекат по-млада публика, но и
да са мостът между
различните жанрове
Като Фани Пападопулу, Юлиян Вергов и още много, много актьори и певци. Така че турнето сега е градация. Сред зрителите има много млади хора, които накрая идват ентусиазирано да се запознаят и с мен, защото са открили нов вид изкуство. На мнозина не им се случва често да слушат музика на живо, а на някои почти никога. Това е шанс за тях да чуят симфоничен оркестър на живо.
- Имате суперуспешна кариера, но от години работите, за да приобщавате в България нова публика към класическата музика. Защо го правите, струва ли си?
- Разбира се, че си струва, и го правя по много причини. Вече казах, че така приобщаваме нови хора към нашата кауза - живата музика. Напоследък сме станали свръхдигитални, не излизаме от стаите си, седим само пред компютрите. А живата музика те кара да излезеш, да си социален, да се почувстваш жив, усещането е празнично. Другото е, че без да подготвяме бъдеще, такова няма да има. То ще дойде, но може нашата музика да я няма. Затова образователните концерти са от съществено значение. Най-важното нещо за едно общество е образованието, без значение дали е музикално, свързано с математиката или спорта...
Това е ключът
за по-ниската престъпност,
за по-доброто общество, за по-добрите гласоподаватели. Образованието не включва само училище, в него влизат родителите, всички ние - творците, цялото общество, което отглежда бъдещето.
- Какво ви накара да тръгнете в тази посока?
- Силно съм повлиян от Карл Сент Клер, който живее в Калифорния и е диригент на Пасифик симфони. Той е бил ученик на Ленард Бърнстейн, който много силно е вярвал в образователната сила на класическата музика. Приобщава много стилове към класиката.
А иначе продължавам да си правя и другите концерти, но това също ми е на сърце. Да видиш цяла зала, пълна с четвъртокласници, които крещят с ентусиазъм името на Стравински, за мен е върхът на кариерата от емоционална гледна точка. Неописуемо е!
Много хора казват, че класическата музика е мъртва, защото е на мъртви композитори, и изведнъж виждаш 10-12-годишни деца, които искат да чуят Моцарт, Бах, Бетховен, а емоцията им е като на рокконцерт.
- Ваш избор ли беше да се занимавате с класическа музика като малък, или на семейството ви?
- И двете. Нямам особени спомени от 5-годишната си възраст. Господин Миланов беше първият ми учител по цигулка в Музикалното училище, а баща ми оправяше постановката на дясната ми ръка. После в тийнейджърските години имаше момент, в който си казвах, че искам да правя други неща - да съм навън, да правя бели, каквито и без това се случваха, но исках да са повече. След Консерваторията, като заминах за Щатите, вече знаех, че искам да съм диригент. Всъщност от 14-годишен имах това желание, но в Америка тази мечта се превърна в реалност.
- Вие сте от много голяма музикална фамилия, колко често успявате да се видите с братовчедите си, които също работят навън?
- Непрекъснато поддържаме контакт. Тези дни говорих с малкия ми братовчед - Мартин Пантелеев, преди това с Веско Ешкенази се видяхме. Интересуваме се какво става в личния живот, със семействата, професионално.
- А обсъждате ли да направите концерт всички заедно?
- Този проект ми е мечта. С двамата ми братовчеди и брат ми Хари четиримата да направим концерт, а даже и турне из България. Дано стане някой ден. Точно преди ковид трябваше да се случи, но по някакви причини не успяхме да го реализираме. Проблемът е, че всеки един от нас е в различна точка на света. Всички трябва да сме поне на един континент.